Читать «Паяжината» онлайн - страница 25

Продължи да се взира в настилката, размишлявайки върху факта, че понякога липсващите доказателства са също толкова важни, колкото тези, които са открити. Сам мислено си набеляза да провери кой служител от „Пътна полиция“ е ръководил огледа на местопроизшествието.

— Дано не се каниш да ги откраднеш. Беше ми нужно доста време да ги събера.

Сам рязко се обърна, изненадана и изплашена от присъствието на непознатия, дръзнал да смути спокойствието й. Пред нея стоеше висок мъж с овехтели дрехи, който изглеждаше небръснат от седмици. Бе едър, с невзрачно вълнено сако, износени кадифени панталони, мръсна шапка, нахлупена ниско над лицето, и най-големите гумени ботуши, които бе виждала. По-обезпокояващо бе това, че носеше пушка двуцевка. Тя остана безмълвна за миг и напрегна ума си да отгатне от къде е дошъл. В един миг бе сама, а в следващия се бе появил той, като някакъв горски дух. Трескаво се огледа, търсейки път за бягство, и се опита да прецени разстоянието до колата си. Непознатият отново заговори, сякаш прочел мислите й.

— Извинявай, малката, сигурно те изплаших.

Сам не каза нищо в отговор. Наистина я бе изплашил, а не искаше да го признае, въпреки че навярно държането й го издаваше.

— Е, ако това би те успокоило, ти също ме изплаши.

Смелостта й започна да се връща.

— Какво правите тук?

— Върша си работата, малката.

— Каква е тя?

Широко ухилен, човекът отвърна:

— Да кажем, че съм нещо като селски аристократ.

Сам се досети, че това е деликатен начин да избегне думата „бракониер“.

— Не е ли малко студено за това?

Непознатият се усмихна.

— Е, човек трябва да изкарва прехраната си. Ако бездействам, ще умра от глад. А сега, ти ми кажи какво правиш тук. Нали не си дошла да крадеш цветя?

Заплашително вдигна пушката си при тези думи и Сам отново се почувства напрегната.

— Не, просто им се възхищавах. Аз съм лекар.

Не бе напълно откровена, но нямаше желание да му казва с какво точно се занимава.

— Така ли? — Изгледа я с недоверие. — Е, твърде късно е да помогнеш на онзи младеж. Помислих, че си поредната зяпачка. От убийството насам тук се навъртат доста такива. Проклети лешояди. Нямат ли си друга работа?

Тя отново погледна дървото. Често виждаше мъртъвци, но никога досега не бяха я наричали „лешоядка“.

— Не съм тук от любопитство.

Непознатият все още не бе доволен.

— Какво правиш тук тогава?

— Дойдох да се насладя на гледката от тук, на цялата тази белота.

Ловецът кимна и погледна към хоризонта.

— Да, гледката е несравнима, но не е ли малко рисковано да караш до тук само заради нея?

— Не, джипът ми е с двойно предаване.

— Сигурно онзи младеж е съжалявал, че не е задигнал такава кола. Мисля, че гумите са се подхлъзнали на леда, затова загуби контрол и се вряза в онова дърво, бедничкият. Все пак ми се струва странно, че колата не издаде нито звук, преди да се блъсне. Впрочем, след удара се разнесе страхотен тътен. Освен това лицето му беше бледо като платно.