Читать «Паяжината» онлайн - страница 26
Найджел Маккрери
Сам бе озадачена.
— Чие лице?
— На шофьора. Може би е знаел какво го очаква. Мъчителна смърт в пламъците. Вече казах това на викария, който често идва тук.
— Преподобният Андрюс?
— Не ходя на църква и не зная името му. От известно време наобикаля старата църква. Води някого със себе си да прави снимки.
— Мисля, че е решил да я възстанови.
— Нима не знае за онези откачалки, които бродят тук и плашат дивеча? Смущават спокойния ми живот.
Сам побърза да се върне на важния въпрос.
— Значи сте видели злополуката?
— О, да, на следващия ден не можах да мигна.
Ако казваше истината, можеше да се окаже важен свидетел. Реши да го изпита.
— Стана около три часа през нощта, нали?
Непознатият поклати глава.
— По-скоро около един и половина. Часовникът ми не е в ред.
Изведнъж се обърна, сякаш отегчен от разговора и се отправи обратно към гората. Въпреки снега Сам бързо го настигна. Вече бе убедена, че знае нещо.
— Казахте ли на полицията какво сте видели?
Той поклати глава.
— Сключих сделка с полицията. Джак Фолкънър не им създава проблеми и те не го закачат. Така ми харесва.
— Но вие сте единственият свидетел на злополуката, при която загина младежът.
Ловецът се спря за миг и вдигна няколко фазана, оставени на земята.
— Единственият? Не, не бях единственият свидетел. Имаше и друг.
Изведнъж протегна ръка и подаде един фазан на Сам.
— Вземи го, като компенсация за това, че те изплаших.
Патоложката прие подаръка без колебание.
— Кой друг видя катастрофата?
Мъжът се обърна и за миг лицето му доби мрачен израз.
— Не го видях, поне не ясно. Само усетих присъствието му.
— Чие присъствие? Сигурен ли сте, искам да кажа…
Ловецът я прекъсна.
— Съвсем сигурен.
Погледна я с присвити очи.
— Дяволът, госпожичке, самият дявол.
След тези думи отново се обърна и навлезе в гората. Сам се опита да го проследи, но когато стигна до мястото, където бе изчезнал от погледа й, от него нямаше и следа. Спря и се ослуша, но не чу нито звук. Сякаш бе потънал в дън земя.
Сам се прибра късно вечерта. Изтупа снега от обувките си, взе разтреперания си котарак Шоу от прага и побутна масивната врата. Когато влезе, бе замаяна от примамливата топлина и светлина в коридора.
Уин извика:
— Сам, ти ли си?
Сестра й прекоси всекидневната, влезе в кухнята и едва тогава отвърна:
— Ако не бях аз, щеше да загазиш.
Уин се намръщи, когато Сам й я целуна и й подаде фазана.
— Какво мислиш?
— Къде намери това? С колата ли го блъсна?
— Даде ми го един приятел. Предполагам, че е бракониерски улов. Краденото е по-вкусно, нали?
— Кой би предположил, че изявен съдебен патолог като теб приема за подаръци крадени неща?
— Никой не е съвършен. По-добре да изядем доказателството, преди да се озовем в кафеза. От друга страна, първо трябва да почакаме, докато ларвите на паразити излязат от месото.
Уин поклати глава с гримаса на отвращение.
— Е, дано не го окачиш да виси тук, в кухнята.
Сам влезе в малкия килер до кухнята и закачи птицата на кука в ъгъла. Когато се върна, сестра й бе застанала до печката и слагаше последните продукти в голяма тенджера.