Читать «Паяжината» онлайн - страница 26

Сам бе озадачена.

— Чие лице?

— На шофьора. Може би е знаел какво го очаква. Мъчителна смърт в пламъците. Вече казах това на викария, който често идва тук.

— Преподобният Андрюс?

— Не ходя на църква и не зная името му. От известно време наобикаля старата църква. Води някого със себе си да прави снимки.

— Мисля, че е решил да я възстанови.

— Нима не знае за онези откачалки, които бродят тук и плашат дивеча? Смущават спокойния ми живот.

Сам побърза да се върне на важния въпрос.

— Значи сте видели злополуката?

— О, да, на следващия ден не можах да мигна.

Ако казваше истината, можеше да се окаже важен свидетел. Реши да го изпита.

— Стана около три часа през нощта, нали?

Непознатият поклати глава.

— По-скоро около един и половина. Часовникът ми не е в ред.

Изведнъж се обърна, сякаш отегчен от разговора и се отправи обратно към гората. Въпреки снега Сам бързо го настигна. Вече бе убедена, че знае нещо.

— Казахте ли на полицията какво сте видели?

Той поклати глава.

— Сключих сделка с полицията. Джак Фолкънър не им създава проблеми и те не го закачат. Така ми харесва.

— Но вие сте единственият свидетел на злополуката, при която загина младежът.

Ловецът се спря за миг и вдигна няколко фазана, оставени на земята.

— Единственият? Не, не бях единственият свидетел. Имаше и друг.

Изведнъж протегна ръка и подаде един фазан на Сам.

— Вземи го, като компенсация за това, че те изплаших.

Патоложката прие подаръка без колебание.

— Кой друг видя катастрофата?

Мъжът се обърна и за миг лицето му доби мрачен израз.

— Не го видях, поне не ясно. Само усетих присъствието му.

— Чие присъствие? Сигурен ли сте, искам да кажа…

Ловецът я прекъсна.

— Съвсем сигурен.

Погледна я с присвити очи.

— Дяволът, госпожичке, самият дявол.

След тези думи отново се обърна и навлезе в гората. Сам се опита да го проследи, но когато стигна до мястото, където бе изчезнал от погледа й, от него нямаше и следа. Спря и се ослуша, но не чу нито звук. Сякаш бе потънал в дън земя.

Сам се прибра късно вечерта. Изтупа снега от обувките си, взе разтреперания си котарак Шоу от прага и побутна масивната врата. Когато влезе, бе замаяна от примамливата топлина и светлина в коридора.

Уин извика:

— Сам, ти ли си?

Сестра й прекоси всекидневната, влезе в кухнята и едва тогава отвърна:

— Ако не бях аз, щеше да загазиш.

Уин се намръщи, когато Сам й я целуна и й подаде фазана.

— Какво мислиш?

— Къде намери това? С колата ли го блъсна?

— Даде ми го един приятел. Предполагам, че е бракониерски улов. Краденото е по-вкусно, нали?

— Кой би предположил, че изявен съдебен патолог като теб приема за подаръци крадени неща?

— Никой не е съвършен. По-добре да изядем доказателството, преди да се озовем в кафеза. От друга страна, първо трябва да почакаме, докато ларвите на паразити излязат от месото.

Уин поклати глава с гримаса на отвращение.

— Е, дано не го окачиш да виси тук, в кухнята.

Сам влезе в малкия килер до кухнята и закачи птицата на кука в ъгъла. Когато се върна, сестра й бе застанала до печката и слагаше последните продукти в голяма тенджера.