Читать «Паяжината» онлайн - страница 139

Адамс кимна.

— Предполагам.

— Наблюдавате ли го? Като се има предвид, че предполагаме как се свързва с жертвите си.

— Не сме ходили, откакто се е върнал у дома.

— Използвал ли е компютъра си вчера?

— Нямам представа — сви рамене Адамс, — но мога да разбера, защо?

— Само предчувствие.

— Женска интуиция?

— Всъщност, на патолог.

Сам продължи разговора, защото не желаеше да рискува да започнат препирня на тема „мястото на жените“.

— Каза, че има и нещо друго.

— Трябва да се видя с Рики. Можеш ли да го доведеш в участъка днес?

— Съжалявам, трябваше да те уведомя. Прибраха се късно снощи и все още не съм имала възможност да разговарям с него. Ще го доведа около три часа, става ли?

Адамс смутено кимна.

— Чудесно. Съжалявам, че се налага да действам с твърда ръка, но нали разбираш?

Сам направи гримаса.

— Ще бъдем там в три.

Бе започнала деня с добри намерения, но успя да свърши едва незначителна част от струпалата се работа. Бе опитала да се съсредоточи, когато Адамс си бе тръгнал, но напразно. Бе твърде разтревожена за племенника си и участието му в последните събития. Накрая реши да зареже всичко и да не работи до края на деня. Не можеше да си позволи да пилее време, но бе прекалено нервна, за да отдели нужното внимание на докладите, и сметна, че те могат да почакат по-подходящ момент.

На път за дома реши да се обади на Чембърс и да види как се справя. Не бе сигурна дали това посещение е компромис със съвестта й, като се имаше предвид участието й в разследването, но щом към Ерик не бе отправено обвинение и самата тя бе убедена в невинността му, накрая реши, че няма да навреди.

Улицата пред дома му бе по-оживена от обикновено. Къщата се намираше в края на селото, далеч от магазините и местата за развлечение и обикновено покрай нея минаваха малко хора. Но сега, след направените разкрития, наблизо имаше няколко души, които разхождаха кучетата си, други просто се шляеха, а група деца на велосипеди се опитваха да надзърнат в градината през живия плет. В малките селца рядко се случваха събития като това и несъмнено за него щеше да се говори месеци, а може би и години наред.

След като заключи колата и изгледа неколцина от зяпачите, Сам се отправи по алеята и почука на вратата. Не след дълго се чу тревожен глас.

— Кой е?

— Ерик, аз съм, Сам Райън.

Той отвори вратата.

— Уместно ли е да си тук, Сам? Адамс е изпратил двама души отсреща да следят всяко мое движение.

Тя кимна.

— Да, зная, но поне не си в затвора. Мога ли да вляза?

Ерик й стори път.

— Да, да, разбира се, заповядай. — Припряно погледна към пътеката, а после отново към Сам. — Почти през целия ден тук имаше журналисти. Мисля, че са си отишли.

— Пак ще дойдат.

Възрастният мъж я поведе към всекидневната. Тя отиде до големия прозорец на верандата и погледна към задната част на къщата. Ямата и по-голяма част от градината все още бяха оградени с предпазна лента. Ерик застана до нея.

— Голяма бъркотия направиха, нали? Ще ми трябват години, за да мога отново да сложа всичко в ред.

Сам го погледна.

— Не, два сезона са достатъчни. Ще дойда да ти помагам, ако искаш.