Читать «Кралят» онлайн - страница 195

— Разбирам — и понеже Лорн не посегна да вземе писмото, Нае го върна в ботуша си. — Не съм подозирала, че сега Алан те мрази до такава степен.

— Не само мен. Ониксовата гвардия също.

Настъпи мълчание, през което Лорн си разтриваше с палец китката на белязаната ръка. После Нае каза:

— Лорн?

— Да?

— Не искам да умра тук.

Лорн не очакваше да чуе такива думи и се намръщи.

— Хванати сме в капан. А ти знаеш, че гелтите не вземат…

— Не — прекъсна го Нае. — Не разбираш — тя посочи редута около тях. — Казвам, че не искам да умра тук. На това място. Сред тези стени… Не се страхувам от смъртта, Лорн. Но нямам желание да я чакам покорно.

Лорн се изправи и слезе две стъпала.

Застанал с гръб към Нае, той свали шлема си и се замисли, гледайки двора на Главната и кулата, където — неминуемо — последните ониксови гвардейци щяха да се изтеглят, за да окажат последна съпротива и да паднат един по един.

— Права си — каза той, преди да се обърне към Нае. — Ние ще…

Но не довърши, смутен от уплахата, която изведнъж се изписа на лицето на младата жена.

— Лорн… лиц… лицето ти… — отрони тя.

По инстинкт Лорн вдигна ръка към лявата си буза и опипа с пръсти белезите на Тъмнината, които — през шията — бяха продължили черните си нишки до слепоочието му и до синьото му око, което вече обкръжаваха.

Нае се огледа наоколо си, вдигна от земята парче броня, изтри го с ръкава си и го подаде на Лорн.

— Вземи. Погледни се.

Лорн взе парчето, все едно беше огледало, и в кривото му отражение по-скоро отгатна, отколкото видя белезите на последната си криза.

— Ти… добре ли си? — разтревожи се Нае.

Лорн хвърли парчето броня.

— Какво значение има? — отвърна той и нахлупи шлема си. — След час всички ще сме мъртви.

Откъм Мъртвите земи барабаните на гелтската армия отново забиха.

За последен път.

9.

Гелтите се приближиха бавно, като удряха по щитовете си в ритъма на барабаните и на гърлените си викове. Сред тях се извисяваше вождът им ГюлРа — вече тържествуващ, — заобиколен от елита на своите бойци. Зад него вървяха тръбачите и жреците-магьосници, които пееха молитви и заклинания. Бяха петстотин и вървяха към победата — жадни за трофеи и подвизи, които да прославят вечер край огъня.

ГюлРа беше обещал слава.

ГюлРа беше обещал много плячка.

Но най-вече бе обещал, че кръвта на имелорците ще тече от хиляди и хиляди рани, от хиляди и хиляди живи рани, от хиляди и хиляди отсечени глави.

Слънцето залязваше над Мъртвите земи.

Сянката на ордата се спускаше пред нея, когато тя премина развалините на Пожертваната и пое по моста. Още веднъж застина на едно място там, докъдето стигаше обхватът на оръдията. Изведнъж замлъкна и войнствената врява бе последвана от продължителна дълбока тишина, галена от вятъра.

До мига, в който отекна бавно, тежко дрънчене.

Решетката на редута се вдигаше.

Гелтите се смаяха: какво беше това? И понеже нито вождовете, нито жреците разбираха какво става, те зачакаха — все по-изнервени и нетърпеливи, колкото повече решетката разкриваше крилата на портата.