Читать «Кралят» онлайн - страница 193

Това беше предупреждението, но имаше и обещание:

Когато настъпи моментът, ще си спомниш. Родът на Върховните крале е предателски род. Когато настъпи моментът, ще си…

Болката продължи нагоре по ръката му и стигна до рамото му. После се разпростря до сърцето му — там, където Тъмнината в него беше най-дълбока — и се плъзна по всички черни вени, които покриваха хълбока му и стигаха до врата.

Лицето на Лорн се сгърчи от болка.

Хвана се за лакътя и се обърна. Облегнат на парапета, той се плъзна и седна на плочите. Нямаше представа какво става с него.

Когато му дойде времето, ще си спомниш.

Други думи се върнаха в паметта му. Думите на Ейлазий, които се смесваха с думите на Скерен и с думите на Серкарн.

Ще е достатъчен един зов…

Няма случайност. Има само…

… за да спусне Серкарн над света собствения си призрак от Тъмнина.

… сметки на Съдбата и ние не разбираме нито смисъла, нито значимостта им.

Когато настъпи моментът, ще си спомниш.

Лорн се свлече на една страна, повален от болката и от силата, която се пробуждаше в него и искаше да се освободи. Повърна черна, гъста жлъч, а Тъмнината разяждаше плътта му и властта ѝ нарастваше.

Тогава ще бъда последният, единственият, към когото ще можеш да се обърнеш. Моли се да…

Усещам близост, която ви свързва със Серкарн, рицарю.

… зовът ти да достигне до мен и да благоволя да му отговоря.

„Съдбата винаги се сбъдва.“

Скован от болката и от пламналия си ум, Лорн разбра, че Серкарн беше предвидил този момент, че го беше пожелал и че бе направил необходимото — несъмнено отвъд това, което Лорн знаеше и можеше да си представи — той да настъпи. До каква степен Драконът отгатваше очертанието на пътеките на Съдбата? Виждаше ли как се кръстосват и прекъсват, разклоняват, изчезват в гъсти шубраци и после отново се появяват?

Когато настъпи моментът, ще си спомниш.

Последният път, когато Лорн бе чул това изречение, то се запечата в ума му, после той изгуби съзнание пред Дракона на разрушението. По-късно понякога се замисляше отново над него, без да успее да разгадае смисъла му.

Но може би то не беше предназначено за него.

Може би Серкарн не говореше на него, а на нещо в него…

— Тер-ак серт. Тер-ак доргах. Дерис таед фро Серкарн. Сор то кирас. Берас ду киран. Гарт дарул киран.

— Лорн! Събуди се!

Болката изчезна.

Лорн отвори очи и видя Майрин, наведена над него.

— Лорн!

Той примига с очи и лицето на Нае измести лицето на Майрин. Той се съвзе и се изправи, объркан като след кошмар. Избърса си устата с опакото на ръкава, докато Нае разтревожено го питаше:

— За бога, Лорн! Какво става с тебе?

Клекнала до него, тя му помогна да седне и да се облегне на стената. Логан също беше там, стоеше прав зад нея.

— Не съм много сигурен — призна Лорн.

— Ти говореше на драконски!

— А?

— Ами така ми се стори. Във всеки случай на такова приличаше. Не помниш ли?

— Не.

Подкрепян от Нае, той се изправи, но трябваше да преодолее леко виене на свят. Спомни си болката, гласовете, Тъмнината, но не помнеше да е говорил на драконски — древен, прокълнат език, който не знаеше.