Читать «Кръвна връзка» онлайн - страница 237

Двете основни титли на Солсбъри се предали на синовете му: Солсбъри на Уорик, а Монтагю на Джон Невил. Джон Невил станал граф на Нортъмбърланд за известно време, но после Едуард IV го принудил да върне титлата на наследника на Пърси. А пък титлата Монтагю била раздута до маркиз, за да се компенсира Джон Невил, макар че, подозирам, нищо не би могло да стори това. Рангът на маркиз, нещо между граф и херцог, е рядко срещано изобретение, малко познато в Англия — с някои забележителни и всеизвестни изключения като маркизът на Куинсбъри, който формулирал правилата на бокса, и съвременният маркиз на Бат, който притежава величествения дом Лонглийт, Чедър Гордж и около десет хиляди хектара земя.

Джон Невил наистина бил заловен за известно време от силите на Маргарет, но бил пленник в Йорк до момента, в който Едуард навлязъл в града след битката при Тоутън, тъй че не участвал в нея.

Що се отнася до необикновеното събитие през 1461 г., когато Лондон отказал да пусне кралицата, краля и уелския принц, ключов момент тук, изглежда, наистина бил страхът от северняците. Вярно е, че Маргарет позволила на армията си да краде, да коли и да опожарява по целия си път на юг през страната — без заплащане всички задръжки били снети. По това време северняците говорели на тежък диалект, който бил почти неразбираем за лондонските уши. (Абат Уедъмстед го описва, че звучи все едно кучета лаят.) А лондончани сигурно са се страхували още повече от шотландците в армията на Маргарет — абсолютни „диваци“ от страна, която тогава била неописуемо чужда и далечна. Днес идеята за чуждо нашествие е трудноразбираема, но наемането на шотландци в армията не поставило Маргарет в добра позиция според общественото възприятие.

Сър Хенри Лавлейс всъщност действително имал дял в събитията, довели до втората битка при Сейнт Олбънс. Уорик създал най-разнообразна и сложна защита, изцяло обърната на север, при което армията на кралицата завила рязко на запад към Дънстъбъл и ударила силите на Уорик в задния ляв квадрант, пробивайки си път към централната част. Макар че Дери Бруър е измислен герой, пак ще повторя, някой подобен нему трябва да е съществувал, за да може да събере толкова много полезна информация. На Лавлейс може да са му обещали графство, за да издаде такива подробности. Истина е, че е бил от близкото обкръжение на Уорик. Промених името му на сър Артър Лавлейс, тъй като имах още един Хенри в граф Пърси, друг Хенри в Хенри Бофорт, херцог на Съмърсет — и, разбира се, самият крал Хенри. При всички тия Ричардовци и немалко Едуардовци понякога наистина ми се струва, че благородниците в Средновековна Англия са избирали имената си измежду само пет-шест варианта, сякаш сложени в шапка.

След втората битка при Сейнт Олбънс през 1461 г., това отчайващо поражение, йоркистите загубили контрол над крал Хенри — а с това и голяма част от авторитета си и начина, по който били възприемани. Те имали нужда от друг крал и Едуард Плантагенет имал вътрешната нагласа да посегне към короната. Според класацията на рисковите военни решения това се оказало преломна точка в съдбините на рода Йорк. Нужно било малко по-внимателно планиране, отколкото съм описал тук, ръководено от епископ Джордж Невил, който се оказал фатално важен играч, като показал подкрепата си от страна на Църквата. Точно епископ Невил бил човекът, който на 1-ви март обявил правото на Едуард да управлява в Лондон. Развълнувани капитани обикаляли из града, за да разнасят новината, че Едуард от Йорк ще стане крал. Малко по-официален Велик съвет се събрал пък на 3-ти март в замъка Бейнардс, на брега на река Темза. Целият този процес бил извършен за невероятно кратко време и дължи успеха си единствено и само на дързостта си — и отхвърлянето на рода Ланкастър в средите на Лондон. Градът избрал страна още когато отказал на крал Хенри достъп. Нямал друг избор, освен да поддържа Йорк.