Читать «Кръвна връзка» онлайн - страница 234

— Ричард! — извика жена му. — Моля те, отведи ни! Няма да ни позволят да влезем. Няма как насила да си проправим път. Моля те!

Уорик се загледа в далечината. Знаеше, че следващият залп може да разбие кораба на трески и да убие всички им. Още не можеше да повярва, че са стреляли срещу него, след като е издигнал знамето си на мачтата. Хората му чакаха неговите заповеди и гледаха с подивял поглед. Той вдигна ръка и те се задвижиха, съдът се обърна и платната клюмнаха. Това може би ги спаси, защото оръдията запукаха отново и звукът отекна над морската шир. Тъмночервените точки не стигаха до тях, но пускаха струйки пара, която съскаше във въздуха, докато екипажът на Уорик работеше, за да се отдалечат и стабилизират отново.

— Какъв курс, милорд? — попита корнуолецът.

Уорик закрачи по дължината на палубата и загледа как град Кале зад него се смалява.

— Изглежда, в Англия вече не е останала капка лоялност — рече той горчиво. — Следвай брега на юг към Онфльор, а после по реката към Париж. Мисля, че там имам един-двама приятели, които ще ни помогнат в тези часове на изпитание.

Стресна се, когато от Изабел се изтръгна вой, изпълнен с такава болка, че по-скоро приличаше на стенанието на ранено животно. Бързо отиде при нея и видя, че е разтворила блузата си, за да провери мъничкото същество вътре. То стоеше неподвижно и набръчканата му кожа бе посиняла. Изабел бе почувствала с кожата си как изстива и сега се мъчеше да напъха гърдата си в една съвсем застинала уста. Тя отметна глава и закрещя от мъка, докато Джордж Кларънс я притисна в рамото си — прегръщаше майката и мъртвата си дъщеря с все сила, докато конвулсиите от сълзи го раздираха.

Епилог

Уорик долавяше миризмата на Париж, докато чакаше в коридора. За разлика от двореца Уестминстър, построен край реката в Лондон, за да се възползва от хубавия бриз, Лувърът се намираше в самото сърце на френската столица. В резултат на това на практика бе неизползваем през летните месеци, когато от пренаселените улици се надигаше отровна миазма и целият френски двор стягаше багажа си и се изнасяше в провинцията. В стотиците стаи, през които премина, все още цареше хаос, прислугата лъскаше и метеше, отваряше прозорци, за да пропусне обратно светлината и въздуха в затворените помещения.

Седеше на пейката, поставена в една ниша, подпрял глава на някаква статуя, далеч по-стара от Христа — статуята на грък с гъсто накъдрена брада. Дъщеря му се бе затворила в себе си, едва проговаряше дори на съпруга си Кларънс. Двамата бяха безутешни, когато погребаха мъничкото бебе, племенница на английския крал, на френска земя насред полята. Белязаха гроба и Уорик се зарече да отнесе ковчега обратно в Англия, щом придобиеха свободата да го сторят, за да направят истинска гробница и да отслужат литургия. Това бе всичко, което можеше да предложи.

Отвори се врата и прекъсна мислите му. Той се изпъна и се изправи, щом крал Луи излезе да го потърси. Уорик коленичи, докато френският крал бършеше ръцете си с кърпа. Пръстите му бяха потъмнели от мастило и той ги огледа с подозрения, когато хвана Уорик за ръката.