Читать «Черно море» онлайн - страница 4

— Попадение! Във втория кораб! — извика лейтенантът.

Ростов кимна. Той разполагаше с най-опитните артилеристи в Черноморския флот и това си личеше. Обърна се към лейбгвардееца, който се взираше в далечния ад.

— Може вашата царска одисея да има някакъв шанс.

Мъжът леко се усмихна. Това беше първата му човешка проява от два дни насам. Точно в този момент изчезна в облак черен дим.

Турски снаряд бе улучил релинга в лявата част на палубата и намиращите се на мостика бяха повалени на пода, когато отдолу изригна огнен стълб.

— Кормчия! — извика Ростов, преди отново да се изправи на крака. — Курс три-нула-шест градуса! — Вляво от него гвардеецът лежеше на палубата, а от гърба му стърчеше извито парче шрапнел.

Кормчията повтори заповедта, изправи се, опирайки се на щурвала, и го завъртя докрай надясно. Спасителната маневра обаче се оказа твърде закъсняла.

Турците най-накрая се бяха прицелили точно и върху „Керч“ се стовари втори залп. Първият снаряд разруши носа му, а следващият улучи мидела и разкъса корпуса. Корабът се разтресе, когато водата нахлу в предните отсеци, повдигайки кърмата с нейните въртящи се винтове във въздуха.

Ростов намери един мегафон и заповяда на екипажа да напусне кораба. Лейтенантът хукна да спуска спасителната лодка откъм десния борд. Когато се върна на мостика, Ростов откри кормчията да стои като закован към щурвала с побелели от усилието кокалчета на фона на дървените спици.

— Саша, намери си спасителна жилетка и слизай от кораба — нежно каза Ростов. Той пристъпи и докосна момчето по бузата с опакото на ръката си.

Изтръгнат от пристъпа на страх, кормчията излезе със залитане от мостика, като мълвеше:

— Да, капитане! Да, капитане!

Ростов стоеше сам на мостика, когато силен гръм близо до кърмата разтърси кораба. Един резервоар беше избухнал и лумнал в пламъци. Ростов залитна да запази равновесие и заопипва палубата за бинокъла. Вдигна го до възпалените си от дима очи и се вторачи през стената от пламъци назад към една точка в далечината.

Видя я само за миг. Една-единствена мачта, стърчаща сякаш направо от водата, оставяше бял килватер на път към Босфора. Над главата му се чу усилващо се свирене, докато капитанът кимна на изчезващия призрак.

— Изпълних дълга си — измърмори той.

Секунда по-късно два снаряда отнесоха мостика и изпратиха разбития корпус на военния кораб към морското дъно.

Април 1955, Черно море

Пред уморените очи на Дмитрий Сарков проблесна леденосиня светкавица. Пилотът прогони с примигване точките, които заиграха пред очите му, и отново насочи вниманието си към обширното приборно табло, осеяно с датчици и циферблати. Стрелката на висотомера се колебаеше около отметката на две хиляди и шестстотин метра. Неочакван порив блъсна самолета и дръпна щурвала и за по-малко от миг голямата машина изгуби трийсет метра височина.

— Проклета буря — изруга вторият пилот, кръглолик мъж на име Медев, и се зае да бърше разлятото кафе от крачола си.