Читать «Черното слънце» онлайн - страница 2
Джеймс Твайнинг
Пролог
Широките народни маси… по-лесно стават жертва на по-голяма лъжа, отколкото на по-малка.
Адолф Хитлер, „Моята борба“
1.
Пари за прах.
Така го наричат студентите по медицина. Всеки формуляр за кремация или изписване на починал пациент за погребение изисква подпис на лекар и всеки подпис носи малък хонорар. Смъртта може да е доходен бизнес за лекар, оказал се на подходящото място в неподходящия момент.
За доктор Джон Бенет обаче изгледите за няколко лири допълнително бяха малко обезщетение за повикването му в три след полунощ. Беше прегърбил рамене под ледения дъжд и бързаше към главната сграда на болницата. Сякаш за да наблегне на късния час, Бит Бен — циферблатът му бе увиснал във въздуха като луна от другата страна на реката — отмери часа. Всеки силен, почти оглушителен звън разтърсваше Бенет и той се разсъни.
Влезе и веднага почувства приятния полъх на въздушното отопление над входа. Стъклата на очилата му се изпотиха от рязката промяна в температурата и Бенет ги свали и ги избърса.
Натисна бутона за повикване и червеният дигитален екран на стената светна. Асансьорът тръгна надолу. Цифрите на екрана намаляваха ритмично. Чу се приглушено бръмчене — асансьорът забавяше.
— Докторе? — чу се женски глас от сумрака.
Джон Бенет си сложи очилата, позна жената и се усмихна.
— Добро утро, Лора. Не ми казвай, че си убила още някого от пациентите ми.
Тя сви безпомощно рамене.
— Седмицата беше лоша.
— Кой е този път?
— Господин Хамън.
— Хамън? Е, не мога да кажа, че съм изненадан. Той беше зле.
— Изглеждаше добре, когато поех дежурството, но…
— Всички остаряват — успокояващо каза Бенет, виждаше, че Лора е разстроена. — Нямало е какво да направиш. Ей сега ще го видя. Приготви ли документите?
— В кабинета са. — Тя му се усмихна благодарно.
Стаята без прозорци се намираше в средата на отделението. Единствената светлина беше от сиянието на двата монитора за наблюдение и дигиталния екран на видеото под тях. Единият монитор показваше коридора, в който току-що бяха стояли, а другият обхождаше стаите на пациентите, като спираше за няколко секунди на всяка. Помещенията изглеждаха еднакви — тясно легло, няколко стола, наредени до прозореца, и телевизор, монтиран високо на отсрещната стена. Различаваха се само по броя букети и картички с пожелания за бързо оздравяване от едната страна на леглото и техниката за наблюдение и поддържане на живота от другата. Не беше изненадващо, че между двете, изглежда, имаше пряка зависимост.
Лора започна да търси папката в бюрото. Синьото сияние на монитора оцвети лакираните й в червено нокти в тъмнолилаво.
— Да запаля ли лампата?
— Да, ако обичаш — отговори тя, без да вдига глава.
Той протегна ръка да щракне копчето, но внезапно нещо привлече погледа му. Въртящата се камера се беше насочила за миг към една от стаите на пациентите. На входа се видяха два тъмни силуета — единият слаб мъж, а другият великан, висок колкото вратата и почти толкова широк.
