Читать «Монетата» онлайн - страница 4

Той скочи на балкона на седмия етаж, приклекна, отвърза въжето и допря гръб до стената. Черният му гъвкав силует се сля с тъмния камък. Не помръдваше, гърдите му се повдигаха почти незабележимо. Тънка скиорска маска скриваше лицето му.

Трябваше да се увери, че никой не го е видял, затова изчака, вслушваше се в едва доловимия пулс на града, който неспокойно спеше под него. Прожекторите на Градската опера угаснаха и познатите й очертания потънаха в сянка.

Тъмният Сентрал Парк, осеян с фарове на таксита, движещи се на изток и на запад по Осемдесет и шеста улица, издишваше нагоре по външната страна на сградата хладен, наситен с кислород въздух, който въпреки жегата го накара да потръпне. Изпаренията бяха натежали от характерния за Ню Йорк мирис — опияняващ коктейл от страх, пот и алчност, излъчващ се от тунелите и пароотводите на метрото.

Самотен хеликоптер на нюйоркската полиция обикаляше в стесняващи се кръгове. Отнякъде долиташе приглушеният вой на сирени. Но той знаеше, че не идват за него. Том Кърк беше неуловим.

Наведе се под нивото на балюстрадата от дялан камък и с леки стъпки се приближи до балкон с голям полукръгъл прозорец. Бронираните стъкла блестяха като листове стомана. Стаята беше тъмна и безлюдна, както очакваше. Така беше всяка събота и неделя през лятото.

Кърк чукна няколко пъти пантите от дясната страна на прозореца и винтовете паднаха в ръката му. След това внимателно, за да не наруши магнитния контакт на централната аларма, отмести стъклото от рамката — отвори се достатъчно голяма пролука, за да се провре.

Влезе, свали раницата от гърба си и извади нещо като детектор за метал — тънка черна пластинка, прикрепена за алуминиева пръчка. Натисна едно копче в горната й част и на гладката повърхност засия зелена светлина. Без да помръдва, Кърк хвана пръчката с дясната си ръка и започна да прокарва пластинката по пода пред себе си. Почти веднага светлинната блесна в червено и той спря.

Детектори за допир. Както предполагаше.

Бавно премести пластинката над мястото, където светлината се беше променила, бързо определи зоната и я очерта с бял тебешир. Повтори процедурата, като методично се промъкваше из стаята с контролирани и точно отмерени движения. След пет минути стигна до отсрещната стена, оставил след себе си диря от бели кръгчета.

Помещението беше същото, както показваха снимките, и излъчваше отличителната миризма на наскоро отпечатани банкноти и стари мебели. Голямото бюро бе от лакиран английски дъб и италианска кожа и му напомни за интериора на ролс-ройс от двадесетте години на двадесети век. На стената зад него имаше остатъци от някога богата частна библиотека — съдържанието й според каталозите на търговете сега беше разпръснато по света.

Стената от двете страни на прозореца беше боядисана в пясъчносиво и украсена със симетрично наредени картини. Не беше необходимо да се вглежда отблизо, за да ги познае — Пикасо, Кандински, Мондриан, Климт. Том обаче не беше дошъл заради картините, нито заради фалшивия сейф зад третото платно вляво. Беше се научил да не бъде алчен.