Читать «Монетата» онлайн - страница 164

— Нищо. Но имам страхотна идея. Помисли. Ти и аз. Кърк и Конъли. Съвместен бизнес.

Том въздъхна и тръгна към изхода. Арчи забърза след него.

— Къде отиваш? Твоите умения и моите връзки. Няма да има кой да ни спре.

— Казах ти, Арчи. Край на поръчките.

— Точно това имам предвид. Искам да се заловим с почтен бизнес. Всичко да е порядъчно и прозрачно. Ще купуваме разни неща от едно място и ще ги продаваме на друго. Ще помагаме на хората да си върнат вещите. Ще спечелим състояние. Ще станем богати. Ще сме добрите момчета за разнообразие.

— Арчи — каза Том и сложи ръка на рамото му. — Ако ти си замесен, как ще сме добрите момчета?

Арчи спря и се вцепени като ударен от гръм. На лицето му се изписа наскърбено изражение.

— Обиждаш ме, партньоре. Много ме обиждаш.

Том се засмя.

— Може би чаша бира ще ти помогне да го преодолееш.

— Стига да не е от онази вносна помия.

Епилог

Единственото, от което трябва да се страхуваме, е самият страх.

Президентът Ф. Д. Рузвелт — Реч по случай встъпването му в длъжност, 4 март 1933 г.

Близо до Лион, Франция

Две седмици по-късно — 22:07

— Моля, извадете металните предмети от джобовете си. Ключове, монети, мобилни телефони, очила. Сложете ги в кутиите и после минете през детектора. Благодаря.

Шумната върволица се извиваше змиевидно като пред входа на увеселителен парк. Повечето пътници се връщаха от почивка, ако се съдеше по слънчевия загар, подминаваха охраната, спираха пред детектора за метал и рентгена и припряно изпразваха джобовете си.

Именно това отличаваше високия мъж от останалите. Не безупречният му черен костюм и високата права корава яка на свещеник сред морето от пъстри тениски и сандали, а фактът, че много преди изхода той внимателно отдели металните предмети в едната си ръка.

Пазачите не забелязаха това. Летището наскоро беше ремонтирано, изтръгнато от невзрачността от предприемчива евтина въздушна линия и прекръстено на името на големия град, намиращ се на петдесетина километра на север. Затова го беше избрал. Охраната не беше така затегната като на някое от главните летища и качеството на персонала не беше толкова високо. Беше го правил и преди, когато трябваше да се измъкне незабелязано от някоя страна.

Усмихна се на пазача и внимателно сложи малка купчина дребни монети и няколко ключа в сивата пластмасова кутия, поставена в края на детектора. Достатъчно, за да изглеждат нормално. След това мина през скенера, който силно изпиука. Както знаеше, че ще стане.

— Имате ли други метални предмети, отче? — попита пазачът и му направи знак отново да мине през детектора.

Мъжът потупа джобовете си и поклати глава.

— Не.

— Добре. Минете пак през машината.

Човекът се подчини, но скенерът отново изпиука.

— Моля, застанете тук, отче. Разкрачете се. Благодаря. — Пазачът прокара ръчен скенер по черния му костюм. Уредът изпищя силно, когато се доближи до ръкавицата на дясната му ръка. — Може ли да видя? — подозрително попита пазачът.

— О, да, разбира се. — Свещеникът поклати глава. — Колко глупаво от моя страна. Минаха толкова години, а все забравям.