Читать «Чуждоземецът» онлайн - страница 6

Имаше порязване на скалпа. Притисна топка сняг към раната, докато кървенето не спря. След известно време очите му привикнаха към мрака. Стените от лед станаха по-светли, докато накрая не започна да изглежда, че са пропити със съвсем слаба млечна светлина.

Аш издиша целенасочено. Стисна ръцете си една в друга и затвори уста, за да спре тракането на зъбите си. Започна безмълвна мантра.

Скоро от гърдите му навън затрептя ядро от топлина, която постепенно пълзеше по крайниците и пръстите на ръцете и краката му. От настръхналата му плът започна да се надига пара. Тялото му се успокои.

Високо над плешивата му глава вятърът свиреше пронизително през малкия отвор за въздух в оформения като купол таван, зовеше го и носеше със себе си чудатите снежинки.

Той си представи, че е издигнал над главата си тежка брезентова палатка. Беше се свил вътре в нея, на завет от вятъра и се грееше на малка маслена горелка, направена от месинг. Върху горелката радостно къкреше бульон, от който се надигаше пара. Въздухът беше натежал от влагата и вонята на дрехите му, докато снегът върху тях се топеше. Отвън кучетата скимтяха и се криеха от бурята.

Ошьо беше с него в палатката.

— Зле изглеждаш — каза старият му учител на родния им хоншу.

По повехналата му кожа, тъмна като неговата собствена, се появиха бръчки на загриженост.

— Мисля, че съм почти мъртъв — кимна Аш.

— Изненадан ли си? След всичко това, а и на твоята възраст?

— Не — призна, макар че за момент, докато учителят му го мъмреше, той забрави за възрастта си.

— Бульон? — попита Аш, докато загребваше с една чаша.

Ошьо отказа с вдигане на пръст. Аш отпи от бульона, като сърбаше шумно. В стомаха му бавно се процеди живителна топлина. Отнякъде другаде се чу изпълнено с копнеж стенание.

Учителят му го наблюдаваше с интерес.

— Главата боли ли те? — попита той.

— Малко. Мисля, че може би наближава нов пристъп.

— Казах ти, че ще стане така, нали?

— Още не съм мъртъв.

Ошьо се намръщи. Потри ръце една в друга и духна в тях.

— Аш, не може вече да не виждаш, че времето настъпи.

Пламъците на маслената горелка запращяха, когато Аш въздъхна. Той се огледа наоколо, хвърли поглед към шумно плющящия брезент и парата, която се надигаше от бульона. Мечът му стоеше изправен до кожената чанта като надгробен камък.

— Тази работа — тя е всичко, което имам — каза той. — И нея ли искаш да ми отнемеш?

— Състоянието ти го изисква, не аз. Аш, даже и да оцелееш тази нощ, още колко смяташ, че ти остава?

— Няма да лежа безцелно и да чакам края.

— Не искам това от теб. Но ти трябва да си тук заедно с ордена и другарите си. Заслужаваш да получиш малко почивка и спокойствие, докато все още можеш.

— Не — разпалено отвърна Аш и извърна поглед встрани от пламъците. — Баща ми мина по този път, когато състоянието му се влоши. Той се предаде на мъката, когато ослепя, и остана да плаче в леглото си в очакване на края. Това го превърна в бледа сянка на това, което беше. Няма да пропилявам по този начин малкото ми оставащо време. Ще умра на крак, докато продължавам да се боря.