Читать «Чуждоземецът» онлайн - страница 50

Отвън се разнесе пронизителен вик и го изтръгна от мислите му. Убеждаваха един от новите роби да мълчи, като го налагаха с камшик.

— Крайно време беше — промърмори Киркус и непохватно се зае да си долива вино.

Донякъде всичко това беше представление. Киркус далеч не беше разглезеният простак, на какъвто се преструваше, просто понякога, в случаи като този, го забавляваше да се прави на такъв.

Никой обаче не отговори на забележката му. Чуваха се само дрънченето на приборите и дъвченето на храната.

Киркус подреди приборите пред себе си, докато всеки застана точно на мястото си. Скръцна със зъби. Ако скоро не направеше нещо, за да прогони скуката, щеше да полудее.

Кира и Върховният жрец проведоха кратък тих разговор — нещо, свързано с реката, и колко далеч от тук е Езерото на птиците. Мъжът се потеше дори по-обилно от преди.

— Отегчен съм! — извика отново Киркус, този път по-силно, макар и все още не чак толкова, че да прекъсне учтивия им разговор.

Но беше достатъчно, за да отвлече вниманието на дъщерята на Върховния жрец от чинията й с прясна сьомга. Тя се обърна и му хвърли възмутен поглед. Срещна очите му за пръв път, откакто бяха седнали да вечерят. Той демонстративно й отвърна с похотлив поглед, след което изгледа по същия начин и годеника й — ловкия спекулант, който го погледна само веднъж, колкото да потвърди, че го е видял. Двамата едновременно сведоха тутакси очи към чиниите си. Киркус продължаваше да ги наблюдава и забеляза погледите, които те си размениха след това. Тези двамата споделяха нещо — някаква мълчалива връзка.

Киркус си помисли мрачно, че той вероятно я язди като жребец, когато родителите й ги няма. В този миг в съзнанието му се появи неканен спомен. Когато последния път язди Лара, нейният опиянен и покварен глад го беше отвел до висини, които никога преди не беше достигал.

Споменът тежеше в стомаха му като оловна топка. Той повлече след себе си и други. Вечер, прекарана с баба му в хладната й затъмнена стая, която беше личната й спалня, и грачещият й глас, напомнящ му за неща, за които той предпочиташе да не мисли в онези дни, когато единственото, за което искаше да мисли, беше кога ще види отново Лара, уханието, насъбрало се върху кожата й през деня, гладката й гъвкава кожа под пръстите и зъбите му, звукът на силния й и мелодичен смях, предизвикван от неща, за които той можеше само да се досеща, гледката на съвършеното й лице, поруменяло под и над него, дарбата й да бъде спонтанна и духът й.

„Малката Лара никога не може да бъде твоя гламари, Киркус“, беше му казала баба му без заобикалки, след като един час му обяснява за кой ли път как жените на Ман носят властта и богатството на своите семейства, защото само те могат със сигурност да предават името си по кръвна линия.

„Трябва да те е грижа повече за тези неща, отколкото за онова, което доставя най-голямо удоволствие на члена ти — смъмри го тя. — Семейството на Лара вече е съюзено с нашето. Ти, дете мое, трябва да избереш съпругата си така, че да е от полза за положението ти. От семейство, което искаме да привлечем на своя страна. Лара не може да бъде нищо повече от онова, което вече е, и двамата трябва да се задоволите с това.“