Читать «Чуждоземецът» онлайн - страница 35

След това никой повече не се опита да досажда на Нико.

Майка му дойде на сутринта, облечена така, все едно идва на погребение. Беше цялата в черно, с очи, подути от плач, а червената й коса беше пригладена назад, придавайки й измъчен, но решителен вид. Виждаше я за пръв път от повече от година.

Лос беше с нея, облечен в най-хубавите си дрехи, преструваше се на почтен и шокиран от извършеното от Нико. Заговори пръв, когато се изправиха един срещу друг с Нико при решетките, които отделяха затворника от посетителя, в слабо осветеното студено мазе, където се провеждаха свижданията.

— Изглеждаш зле — отбеляза той.

Нико не знаеше какво да каже. Майка му и Лос бяха последните хора, които очакваше да види.

— Как разбра? — тихо попита той майка си.

Майка му се приближи, сякаш искаше да протегне ръце към него, но беше спряна от решетките и в очите й внезапно проблесна гняв.

— Старата Джеймийна — отвърна тя със студен шепот. — Видяла е стражите да те влачат по улиците и беше така добра да дойде да ми каже…

— О! — промълви Нико.

— О? Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш?

Гневът й беше като полъх върху лицето му. Той раздуха въглените, тлеещи в него от деня, в който напусна къщата.

— Не съм те молил да идваш тук — сопна се. — Нито пък него.

По лицето й премина изненада. Лос застана до нея. През цялото време суровият му поглед беше вперен в Нико.

Нико отвърна на погледа му. Проклет да беше, ако пръв извърнеше очи.

Майка му понечи да каже нещо, после се поколеба. Внезапно раменете й се отпуснаха и бронята й се пропука. Тя протегна ръка през решетките. Нико почувства как тя докосна врата му и пръстите й го придърпаха към нея в прегръдката й от другата страна на студеното желязо.

— Сине — прошепна тя в ухото му. — Какво си сторил? Никога не съм предполагала, че си крадец.

Той с изненада усети парещи сълзи в очите си.

— Съжалявам — отвърна. — Бях отчаян и гладен.

Тя успокояващо му изшътка и погали лицето му.

— Толкова се тревожех за теб. Всеки път, когато идвахме в града, те търсех, но виждах само гладуващи хора. Питах се дали изобщо си успял да оцелееш.

Той си пое въздух на пресекулки.

— Буун — успя с мъка да изрече. — Буун е мъртъв.

Тя го прегърна по-здраво през врата. Заплака. Той се разплака с нея. Сега вцепенението му беше изчезнало и емоциите се отприщиха в споделената интимност на мъката им.

Вратата към коридора за посетители се открехна и вътре влезе една фигура. Нико вдигна поглед и избърса очи. Челюстта му увисна.

Беше старият чуждоземец. Старецът от предишния ден, онзи, от когото беше откраднал парите.

Мъжът стоеше на прага с глава, наклонена на една страна, и кожена чаша с димящ чий в ръката. Беше по-нисък, отколкото му се беше сторил, когато лежеше в леглото. С обръснатата си глава и черната роба приличаше на монах, макар и странен на вид, и то не само заради тъмната си кожа — в другата си ръка мъжът носеше меч в ножница. Майката на Нико се отдели от сина си и също погледна мъжа.

Той се размърда. Бавно прекоси каменния под и застана пред всички тях. Движението му наподобяваше полюшващата се повърхност на течността в чашата му — беше едновременно сдържано и уверено.