Читать «Чуждоземецът» онлайн - страница 27

— Горещо е — каза й той и ъгълчетата на тънките устни на Лина се извиха в лека усмивка, след което той добави с нотка на подозрителност в гласа: — Не те видях.

— Следвах те — призна тя. — За да се убедя… нали се сещаш, че си добре.

Той не й повярва. Досега Лина не беше показала да е особено загрижена за доброто на другите. Нико се зачуди какво ли е намислила.

— Слушай — продължи тя, — съжалявам за кучето ти. Наистина. Но трябва да направим нещо, Нико. Трябва да ядем.

— Няма да дават киш до утре — сви рамене той. — Така или иначе, мисля, че дойде време да се прибера у дома.

— Нали не искаш действително да направиш това?

— Не особено.

— Добре, защото имам много по-добра идея, ако те интересува. Начин да изкараме малко пари.

Аха — каза си той, — ето за какво е всичко това.

Тя беше толкова близо до него, че едната й гърда докосна гърдите му. Това беше шок за него, още повече че той подозираше, че не е случайно. Нико я изучаваше изпод периферията на шапката си. Не за пръв път, откакто се бяха срещнали, той се зачуди какво ли би било усещането, ако я целуне.

— Защо ли имам чувството, че това няма да ми хареса? — попита той с дрезгав глас.

Лина отметна кичур тъмна коса от лицето си, след което отвърна с тих глас, който прозвуча почти интимно:

— Защото наистина няма да ти хареса. Но не ни е останал кой знае какъв избор, нали?

Асагото бръснеше покривите на Бар-Кхос, носейки фините песъчинки от пустинята Алхази на шестстотин мили на изток. Очите на Нико смъдяха от праха. Той ги присви и направи гримаса. Искаше му се да слезе долу. Не обичаше да е на високо.

От мястото си на покрива виждаше Щита и Планината на истината, увенчана с парка и високата, покрита с прозорци сграда на Министерството на войната. В продължение на няколко приятни мига бризът отслабна и сякаш някой затвори вратата на пещ. Той чу грохота от стрелбата на оръдието, последван от едва доловим вик.

— Това е лудост. Ами ако ни хванат?

— Чуй ме — каза Лина зад него. — Или ще направим това, или слизам на доковете и си вдигам полата за всеки, който ми плати. Кое предпочиташ?

— Ти дори нямаш пола.

— Вероятно след като оправя няколко души с ръка, ще съм в състояние да си купя. Тогава ще можеш да ми станеш сводник. Започвам да си мисля, че това ще ти хареса. Да стоиш отстрани и да не правиш нищо.

Той въздъхна и продължи да се движи.

Беше си свалил обувките и ги носеше в ръце, както му беше предложила Лина, за да може да пристъпва по-лесно върху керемидите на покрива. Това със сигурност вършеше работа, но керемидите под голите му стъпала бяха силно нагорещени. Той почти танцуваше върху тях и така се излагаше на още по-голяма опасност.

— Пари ми на краката — оплака се той.

— Искаш да паднеш и да си разбиеш главата ли?

— Искам да се махна от този покрив, Лина, това искам.

Тя не отговори. Минаха по наклонения покрив на кръчма, три етажа над улиците на града. Кръчмата се състоеше от две сгради, като едната беше по-висока от другата. Пред тях се издигаха допълнителните два етажа на по-високата. Представляваха порутена варосана стена, прорязана тук-там от тесни прозорци. Някои бяха залостени, а други отворени, с веещи се зад тях завеси от изящна дантела.