Читать «Чуждоземецът» онлайн - страница 21

Буун беше пале, когато бащата на Нико го бе донесъл във фермата. Самият Нико беше само на няколко месеца. Когато минаха няколко години, баща му му обясни, че кучето е негов другар, който ще се грижи за него. Тогава Буун вече се беше превърнал в огромна хрътка и двамата бяха станали неразделни. Кучетата от тази порода се отглеждаха за хайки на елени и мечки, за откритите равнини и гористите склонове. Трудният живот по градските улици през последната година не му се беше отразил добре.

Беше му тежко да избутва пръстта обратно, за да засипе кучето с нея.

— Сбогом, Буун — промълви най-сетне той и отъпка пръстта с ръце.

Младият му глас беше сух шепот, самотен като небето.

Изправи се и сложи сламената шапка на главата си. Искаше му се да каже още нещо. Обикновено думите му идваха лесно.

Сянката му падна върху гроба. Беше плътна, краката му бяха разкрачени, ръцете — стиснати в юмруци, а главата му приличаше на луковица заради шапката. От сянката прясно изкопаната пръст изглеждаше черна.

— Съжалявам, че ти позволих да дойдеш с мен в града — продължи той. — Но се радвам, че беше тук, Буун. Иначе никога нямаше да се справя. Ти беше добър приятел.

Сломен, Нико метна на гръб раницата си и затътри крака надолу към езерото. Откри място между останалите обитатели на парка, които се бяха струпали край водата. Изми мръсотията от ръцете си, макар че не можа да изчисти калта под ноктите си. Беше одрал кожата около тях, докато копаеше. Известно време наблюдаваше как кръвта се стича на облачета в мрака на езерото.

Загреба с ръка водата, за да избута настрани нечистотиите, събрали се по повърхността й, извади пръчката от раницата и изтърка зъбите си. Върху устните си усещаше вкуса на водата, който неизменно му напомняше за вкуса на силаж, и внимаваше да не глътне от нея. Слънчевата светлина го заслепи. Доста по-навътре, в средата на езерото, отражението на слънцето блестеше ярко и ожесточено. Нико погледна към него за миг, достатъчно дълго, за да го заболят очите.

Изгубили посока, мислите му се завръщаха бавно и предпазливо. Просто върви — казваха му те. — Изправи се и върви.

Нико стана и метна на гърба си раницата с всичко, което притежаваше. Кръвта се отцеди от главата му и той се олюля за момент — гадеше му се и се чувстваше отпаднал. Паркът около него беше пълен с бежанци, поляните от жълта трева отдавна бяха отъпкани до гола пръст, а от отсечените дървета бяха останали пънове, които стърчаха самотно от земята. Той вдигна крак и остави тялото си да поеме напред. Без да бърза и без определена цел, избра път между дървените навеси и палатките, съшити от парчета стари дрехи. Разминаваше се със сюрии мръсни деца, слаби като клечки, и мъже и жени с размътени погледи, които се бореха да преживеят не само настоящето. По външния им вид личеше, че някои от тях са кхосианци. По-голямата част бяха бежанци от южния континент — патианци и наталезийци или новодошли от север, от остров Лагос или Зелените острови. Беше тихо за толкова много хора, събрани на едно място. Разбира се, лаеха кучета. Бебета плачеха за млякото на майките си. Но като цяло всички пазеха силите си за по-важни неща от разговорите.