Читать «Чуждоземецът» онлайн - страница 20

— Винаги има надежда — каза Марлий на разтревожения си син.

Джуно отново вдигна очи към баща си.

— Да — съгласи се Бан. — Винаги има надежда.

Но докато изричаше тези думи, той не можеше да погледне сина си в очите.

Буун

Кракът го побутна отново — този път по-настоятелно.

— Кучето ти — разнесе се глас през тънката материя на одеялото му. Беше женски и кисел. — Мисля, че е мъртво.

Нико се насили да отвори леко очи и ранната слънчева светлина проникна през миглите му. Помисли си, че е твърде ярка, и се сви в топлината на собственото си тяло. Беше твърде рано.

— Остави ме на мира — смотолеви той.

Одеялото беше издърпано и Ник бе облят от дневна светлина. Закри очите си с ръка и ги присви между пръстите към момичето, което беше застанало над него с ръце на хълбоците. Спомни си, че се казва Лина.

— Казах ти за кучето ти. Мисля, че е мъртво.

Бяха нужни няколко мига, докато думите й придобият смисъл за него. Напоследък трудно ставаше сутрин — за него утрото беше нещо мрачно и нежелано и той не искаше да се сблъсква с него.

— Какво? — попита той, като се изправи да седне и се намръщи на момичето, след което се намръщи и на слънцето, светещо от няколко часа на небето.

Буун лежеше до него на мястото, където го беше оставил миналата нощ. Старото куче още спеше. По муцуната и светлата му козина лазеха мухи.

— Какво? — повтори Нико.

Разгони с ръка мухите и я прокара през козината на Буун. Той не помръдна.

— Беше така, когато се събудих — хладно отвърна Лина. — Казвам ти, че ние ще сме следващите, ако не хапнем някаква свястна храна.

— Буун?

На ярката дневна светлина кучето изглеждаше ужасяващо слабо. Ребрата му бяха издадени, а гръбнакът му стърчеше като гребен. Нико очакваше да види помръдването на ухо или може би да чуе внезапно скимтене насън. Нямаше нищо такова.

Той легна обратно на тревата и се зави през глава. Сложи ръка върху стария си приятел.

Лятната суша беше втвърдила почвата, затова Нико я разрови с ножа си, преди да започне да копае гроба с ръце. Избра парче земя под старо джупово дърво върху хълм в южната част на парка, недалеч от мястото, където пренощуваха. Измършавели лица ги наблюдаваха, докато работеха. През изминалите месеци неведнъж му се бе налагало да се бие с хора, които се опитваха да убият кучето му, хора, които бяха достатъчно отчаяни, за да копнеят за месото на животното. Нико крещеше и ги замеряше с пръчки, докато Буун ръмжеше до него. Двамата бяха един до друг. Сега той отново започна да хвърля свирепи погледи наоколо, предизвиквайки онези, които ги наблюдаваха. Мръсотията по лицето му беше набраздена от сълзите.

Ще убия всеки, който го докосне — отчаяно се зарече той.

Буун тежеше не повече от наръч съчки, когато Нико го вдигна и го положи в плиткия гроб. За момент коленичи над него и погали златистата му козина. Мухите се събираха отново.