Читать «Чуждоземецът» онлайн - страница 19

Синът му гледаше към обстрелваната стена. По дължината на назъбения й парапет между оръдието, катапултите и пушките тук-там, отговарящи на огъня отдолу, мъже се трудеха с кранове, които загребваха пръст и камъни. Някои се спускаха на въжета извън полезрението им над далечния край на стената, докато други изсипваха отстрани загребаното. Докато Бан и детето наблюдаваха, група мъже, които дърпаха въжетата, пропаднаха сред облак от хвърчащи отломки.

Джуно зяпна с отворена уста.

— Погледни натам — каза Бан на сина си и му посочи конструкциите по бойното поле между стените.

Те приличаха на кули, макар че бяха отворени от всички страни и не бяха високи.

— Миньорски шахти — обясни той. — Там, долу, Специалните постоянно се мъчат да спрат подкопаването на стените.

Джуно най-сетне вдигна очи към баща си.

— Различно е от онова, което очаквах — призна той. — Всеки ден ли се биеш там?

— В някои дни. Макар че битките вече са рядкост. Остана само подкопаването.

Думите му като че ли впечатлиха момчето. Бан преглътна и се извърна настрани, когато видя гордостта в погледа на сина си. Джуно вече знаеше, че дядо му е загинал, бранейки града. Дори сега той носеше на кръста си неговия къс меч. Нямаше никакво съмнение, че когато се върнат у дома, ще настоява баща му да му дава още уроци за ползването му, докато задава безкрайните си въпроси за преживяванията му като войник, на повечето от които Бан щеше да откаже да отговаря. Момчето често говореше за това как, когато е достатъчно пораснало, ще тръгне по неговите стъпки, но Бан не искаше да поощрява тези намерения. По-добре беше синът му да избяга и да стане скитащ монах или дори да се хване на работа на някой разнебитен търговски кораб, отколкото да остане тук и да се бие до неизбежния край.

Джуно сякаш усети настроението му.

— Колко дълго ще можем да ги възпираме? — тихо попита той.

Бан примигна изненадано. Това беше въпрос на воин, а не на дете.

— Татко?

За малко не излъга сина си, макар да знаеше, че това ще е обида за неговата зрялост. Но зад тях стоеше Марлий — съпругата му, която беше възпитана да приема истината, независимо колко неприятна е тя. Усещаше как тя наостри уши в мълчанието, предшестващо отговора му.

— Не знаем — призна той и за момент затвори очи при поредния порив на вятъра.

Бан усети върху устните си вкуса на сол като остатъци от засъхнала кръв.

Джуно отново загледа стените и манианската армия, която се беше изправила срещу тях. Той сякаш изучаваше безбройните знамена, които се виждаха и от двете страни: кхосианския щит и мерсиянския венец на морскозелен фон, имаше десетки от тях по крепостните стени. От другата страна беше имперската червена ръка на Ман с липсващ връх на кутрето върху бяло, стотици от тях бяха забити по протежението на провлака. Лицето на момчето се напрегна.