Читать «Чуждоземецът» онлайн - страница 130

Кош се оригна.

— Знаеш ли, изпратих писмо до майка му — каза той и си пое въздух.

— Прочете ли го?

Кош поклати глава в отговор.

— Но момчето, изглежда, има чувствителна душа. Чувам, че през повечето време страни от другите.

— Може би така му харесва.

— Аха, както и на учителя му. Въпреки това се чудя. Чудя се дали е готов за всичко това.

— Има ли някой, който някога да е бил готов за това? — изсумтя Аш.

— Ние бяхме — отвърна Кош.

— Ние бяхме войници. Вече бяхме убивали като касапи.

— Войници или не, и двамата бяхме предопределени за този живот. Когато обаче погледна твоето момче, не виждам това в очите му. Да, той може да стане воин. Но ловец? Убиец?

— Говориш глупости, Кош, както винаги си го правил. В тази работа, дори в този свят, само едно нещо има значение. И точно това нещо той притежава в изобилие.

— Хубава майка, която има нужда от нещо по-твърдо?

Аш вдигна брадичка.

— Той притежава сърце — отвърна възрастният рьошун.

Известно време седяха и гледаха ярко осветената долина, без да проговорят. Слънчевата светлина се отразяваше в набраздената от вълнички повърхност на реката, която приличаше на дълга, виеща се сребриста панделка с отражения в златисто. Виждаше се, че Кош има още въпроси. Мъжът ги потискаше, откакто Аш се беше върнал в Сато, водейки със себе си ученик.

— Просто съм изненадан, това е всичко — най-сетне се обади Кош. — След цялото това време не очаквах да те видя с ученик. Казват, че не можеш да научиш старо куче на нови номера. — Тонът му се промени и стана по-мек. — Времето излекува ли те най-сетне?

Аш му хвърли кос поглед, отговорът беше в очите му.

Кош кимна. Извърна поглед и се загледа в далечината с присвити очи. Може би виждаше собствените си спомени за онзи ден, за който никой от двама им не желаеше да говори.

Аш отдавна беше открил, че не може да си припомни лицето на сина си, освен ако си го представи в онези последни моменти от живота на момчето. Каза си, че такава е иронията на спомените — да виждаш ясно само най-болезнените мигове.

Сега виждаше лицето на сина си — чертите му приличаха повече на тези на майка му, отколкото на тези на Аш. Синът му, неговият оръженосец, който още се обучаваше, беше четиринайсетгодишен и изглеждаше тромав в кожената си половин броня и с резервните копия и мехове с вода, които носеше. Момчето се мъчеше да стигне до него и се препъваше, ослепяло от страх, през труповете и умиращите мъже от тяхната позиция върху малкия хълм в далечния ляв край на бойната линия. Думите на Аш се изгубиха сред оглушителния шум на битката, която се вихреше около тях. Младежкото лице на сина му беше побеляло, когато го обърна към конницата, която препускаше с грохот и без предупреждение към тила на опърпаните им редици. Това бяха хората на генерал Ту, техните хора от Народната армия, които бяха преминали на страната на владетелите срещу огромно богатство в злато.