Читать «Роман от XIII в. (Роман от XIII в.)» онлайн - страница 5

Мотивът за отвличането на кралицата не е инвенция на Кретиен дьо Троа. В него долавяме отзвук от стар келтски мит, засвидетелстван от редица разкази отпреди появата на артуровския рицарски роман. Така например скулптурна група от началото на XII в. в катедралата на италианския град Модена изобразява няколко артуровски герои. Американските медиевисти Роджър Шерман Лумис и Лаура Хъбърд Лумис интерпретират тази сцена като отвличането на кралица Гениевра (тук тя носи името Уинлогея) и нейното освобождаване от Артуровите воини. Оказва се, че първото скулптурно свидетелство в Европа за крал Артур и неговото обкръжение е посветено именно на отвличането на кралицата. Роджър и Лаура Лумис обясняват проникването в Северна Италия на този мотив с присъствието на нормандска войска, участвала в първия кръстоносен поход (1096–1099). Сред бойците имало и разказвачи, чийто репертоар включвал най-вече келтски легенди от Уелс, Корнуол, Ирландия. Най-вероятно от тях местните ваятели са чули за легендарния Артур.

Френският историк на келтската култура Жан Маркс отделя специално внимание на мотива за отвличането на кралицата-фея, съпруга на Артур. В келтската традиция кралицата е отвлечена от владетел на Другия свят. Тогава роднина на Артур, или любовник на кралицата прониква в Другия свят и я освобождава. В по-ранните разкази освободителят е племенник на Артур. Затова и скулптурите от Моденската катедрала изобразяват как Говен ръководи военната операция по освобождаването на кралицата. Ланселот влиза в ролята на неин освободител по-късно, в първия френски роман, адаптиран впоследствие от Улрих фон Цацихофен. Едва Кретиен дьо Троа отрежда на героя двойното амплоа на любовник и на освободител на кралицата. Жан Маркс търси митичните корени на мотива, като го обвързва с гръцкия мит за Персефона, богиня на пролетното пробуждане на природата, похитена от владетеля на подземния свят. Друг историк на келтската митология, Жан Маркал, вижда в мотива за отвличането на кралицата космически мит за връзката между Слънцето и Луната: „Жената Слънце е в плен на нощта и само лунният мъж, огрян от Слънцето (тоест под въздействието на чувствата си към кралицата и на плътската си връзка с нея), може да съхрани светлината и да позволи на Слънцето да изгрее отново.“

Не смятам, че тези митологични препратки могат да бъдат ключ за тълкуване на Ланселот, Рицаря на каруцата или Отвличането на Гениевра. За разлика от Жан Маркал, че „никой от артуровските герои не е литературно творение: митът прозира зад лицата на куртоазните рицари, които са на мода през XII в.“, аз мисля тъкмо обратното. Когато едно литературно явление носи заряда на толкова жизнена идеология, каквато е куртоазната рицарска етика, то поглъща дълбоко в себе си митичните архетипи, които го захранват, но ги претопява или преобразува до неузнаваемост. Ето защо търсенето на митичните пластове в мотива за отвличането на кралицата е полезно само доколкото ни позволява да видим колко много се отдалечава от тях художествената му обработка в артуровския роман.