Читать «Роман от XIII в. (Роман от XIII в.)» онлайн - страница 194

Останали в това състояние дълго време. Монсеньор Говен се свлякъл пред леглото, а рицарят — недалеч от него. В този миг цялата зала започнала да се тресе, а прозорците да се удрят едни о други. Загърмяло, засвяткало и станало страховито. Но дъжд не валял. Това приключение изпълнило монсеньор Говен с ужас, ала той бил толкова изтощен, че не можел да си надигне главата. Освен това, шумът от гръмотевиците бил размътил мозъка му до такава степен, че не осъзнавал вече дали е жив или мъртъв. Именно тогава в залата проникнал нежен и приятен ветрец. Чули се множество гласове. Те пеели пленително и нищо на света не можело да се сравни с тях. Възможно било да наброяват двеста. Монсеньор Говен почти не разбирал какво казвали те, освен че понякога напявали:

— Хвала тебе, Царю на небесата, слава и чест!

Малко преди да се чуят гласовете, в залата се разнесли най-приятните благоухания. Монсеньор Говен долавял ясно гласовете. Те звучали толкова нежно и приятно. Мислел, че са не на земни същества, а на небесни. Несъмнено било така. Отворил очи, но не видял нищо около себе си. Така се уверил, че това не са човешки същества, тъй като са невидими. В този миг щял да се изправи с удоволствие, но не можел, защото краката му изгубили напълно сила, а тялото му — цялата си мощ. И ето че от една стая излязла красивата девойка, същата, която вечерта носила светия съд пред масите. Пред нея имало две кадилници. Щом стигнала до средата на залата, поставила светия съд върху една сребърна маса и монсеньор Говен забелязал наоколо десет кадилници, които кадели тамян. Изведнъж всички гласове запели заедно толкова обаятелно, че нито човешко сърце можело да сътвори песента им, нито човешки език да я изрази. Всички казвали в хор:

— Слава на Небесния отец!

145в. След продължителното песнопение девойката взела съда и го отнесла в стаята, откъдето била дошла. После гласовете се отдалечили и заглъхнали. Прозорците на залата веднага започнали да се отварят и затварят. В залата се смрачило, така че монсеньор Говен не виждал нищо. Поне започнал да се чувства толкова добре, сякаш никога не бил изпитвал болка или мъка. Що се отнася до раната на рамото, не се безпокоял за нея, тя напълно заздравяла. Изправил се безкрайно щастлив и тръгнал да търси рицаря, който му бил обявил битката, но не можел да го открие. Заслушал се и чул към него да се приближава тълпа от хора. Усетил как го хванали за ръцете, рамената, краката и главата и как го извели извън залата. Вързали го здраво на една каруца насред двора. На сутринта, когато слънцето изгряло, монсеньор Говен се събудил. Намирал се в най-отвратителната каруца на света. Щитът му бил закачен за една от стръките, а конят му — впрегнат наобратно. Между стръките бил впрегнат и друг кон, толкова хилав и мършав, че изглеждал купен за пет пари. Монсеньор Говен се намирал в много унизително положение. Чувствал, че е опозорен повече от всеки друг и предпочитал да е мъртъв. На всичкото отгоре се появила някаква старица с камшик, която подхванала да бие коня и да препуска с каруцата по улиците на града. При вида на рицаря на каруцата дребните търговци започнали да го преследват с хули и крясъци. Хвърляли по него в изобилие кал, екскременти и стари обувки. Като го замеряли по този начин с всички боклуци, които можели да намерят, го съпроводили чак до стените на града. След като преминали подвижния мост, старицата се спряла, развързала го и му заповядала да слезе от каруцата, тъй като бил останал там дълго време. С един скок той се оказал на земята и пришпорил коня си, като попитал старицата за името на замъка. Казвал се Корбеник. Така се отправил на път, потопен в безкрайна скръб. Проклинал часа на своето раждане и този на встъпването си в рицарство, тъй като бил живял толкова дълго само за да стане най-долният и най-поруганият човек!