Читать «Роман от XIII в. (Роман от XIII в.)» онлайн - страница 188

— Сеньор — възразил Хектор, — все още не се е родил такъв рицар, който да не е претърпял един или друг път неуспех в някое начинание. Затова не трябва да унивате.

Той свалил шлема му, за да му позволи да диша, и го оставил да лежи близо до параклиса. Сетне грабнал щита си, извадил меча от ножницата си, влязъл в гробището и поел с големи крачки към горящия гроб. Ала не успял да стигне далеч. Усетил такъв порой от удари по шлема и щита си, че паднал зашеметен на земята. Надигнал се със силата на смел рицар, какъвто бил, но в мига, когато мислел да се изправи напълно, се свлякъл отново, неспособен да устои на ударите, които валяли върху него. Бил толкова замаян, че по никакъв начин не могъл да стане на крака и останал да лежи като мъртъв на земята. Ако монсеньор Говен бил смазан от ударите, положението при Хектор било още по-лошо, защото той останал повече време в гробището от своя другар, преди да се озове на свой ред пред вратата на параклиса. Изумлението му било прекалено силно, но не реагирал по никакъв начин, защото бил толкова изтощен, че едва можел да си отвори очите. В крайна сметка се изправил, огледал се наоколо, като току-що станал от сън, и видял над вратата надпис: „В това гробище никога няма да влезе човек, който да не си тръгне посрамен до пристигането на сина на кралицата на Скръбта.“ Хектор показал надписа на монсеньор Говен, който го прочел и заявил, че нищо не разбира от смисъла на всички тези послания, толкова неясно били формулирани те. Добавил, че трябва да се насочат в друга посока, след като това приключение завършило с неуспех за тях. Отчаянието на Хектор било такова, че без да може да отвърне и дума, напуснал параклиса, обхванат от дълбока тъга и очи, пълни със сълзи. Без да се бавят повече, отишли при конете си, метнали се на седлата и се отдалечили с наведена глава под шлемовете си, замислени и натъжени от лошия си късмет. Яздили в това състояние до след пладне, без да разменят и дума. Така стигнали до вековна гора със стари, високи и гъсто разположени дървета. На входа й открили разклонение, белязано с дървен кръст, чийто надпис гласял: „Слушай, странстващи рицарю, който минаваш оттук, пред теб има два пътя, единият отдясно, другият отляво. Ала внимавай, ако държиш на живота си, не поемай по този отляво, защото знай, че няма да се измъкнеш оттам без срам. За пътя отдясно не казвам същото нещо, тъй като той не води до такава опасност.“

След като прочели надписа, Хектор заявил на монсеньор Говен:

— Сеньор, давам ви благословията си. Ще хвана този път отляво, поради това че надписът ми го забранява, а вие ще потеглите по другия.

— И дума да не става — отвърнал монсеньор Говен, — вие ще поемете по него, а аз по този отляво.

— Бога ми — рекъл Хектор, — няма да се откажа от това, което казах.

Без да чакат, те свалили шлемовете си и преди да се разделят се прегърнали със сълзи на очи. Сетне всеки тръгнал по своя път. Но с това разказът спира засега да говори за Хектор и се връща на приключенията на монсеньор Говен.