Читать «Роман от XIII в. (Роман от XIII в.)» онлайн - страница 156

Другият уверил, че ще го стори на драго сърце. Отишъл да вземе шлема си от мястото, където Додинел го бил захвърлил, и го завързал на главата си. Додинел го попитал за името му. Другият отвърнал, че се казва Марук Червенокосия.

120. Разказът на джуджето

След тези думи Додинел се отдалечил в компанията на младата девойка, потънала в сълзи, и джуджето отново яхнало коня си, от който девойката го била повалила. Рицарят също се отправил на път. Тогава Додинел се обърнал към джуджето:

— Нека Бог те закриля, но как има дързостта да се опиташ да целунеш насила тази девойка в мое присъствие?

— Честна дума — отвърнало джуджето, — трябваше да постъпя по този начин.

— Как така — попитал Додинел, — от къде на къде?

— За Бога, моят господар ми заповяда да целувам всички девойки, които срещна, когато се намират под закрилата на който и да е рицар, и аз му се подчинявах. Случеше ли се някой рицар да се противопостави, моят господар се сражаваше с него и накрая го побеждаваше. По този начин той разгроми повече от стотина в този край и не си е мислел, че някога ще попадне на противник, способен да го победи с оръжие. Това е отговорът на вашия въпрос. С ваше позволение, ще се оттегля.

— Тръгвай и поздрави от мен кралица Гениевра.

Джуджето заявило, че ще го стори на драго сърце. Отдалечило се, без да се бави повече, а Додинел поел по своя път.

Марук яздил до Извора на феите, където кралицата чакала заедно със своите девойки. Щом стигнал там, слязъл от коня си на известно разстояние от кралицата, както сторили също девойката и джуджето. Той поздравил Гениевра и й се предал от името на Додинел, както му бил заповядал той, а кралицата го приела драговолно като пленник. Но с това разказът спира засега да говори за кралицата, за него и за Додинел Кръвника и се връща на Ланселот.

121. Грифон от Мопас иска доспехите на Ланселот, като настоява той да удържи на обещанието си

Тук се казва, че след като напуснал сенешала Ке, който му дал коня си, Ланселот продължил да следва старицата, но парчето копие, забито в тялото му, го измъчвало много. Все пак не спрял да язди. Толкова кървял, че целите му дрехи били напоени с кръв, която се стичала до кръста му. Въпреки това старицата продължавала пътя си и така яздили до третия час, без да си разменят и дума. Тогава срещнали рицар на едър черен боен кон, който нямал друго оръжие освен меча си, а на дъгата на седлото му била закачена главата на друг, скоро убит рицар. Той бил висок, силен, добре сложен и изглеждал необикновено ожесточен и решителен. Щом доближил Ланселот, те се поздравили взаимно. Ала едва се отдалечили един от друг и рицарят се върнал при него:

— Сеньор рицарю — рекъл му той, — в името на човека, когото обичате най-много на този свят, кажете ми името си.

— Сеньор, наричат ме Ланселот от Езерото.

— Бога ми — отвърнал другият, — именно вас търся!

— Ето че ме открихте. Какво желаете?

— Искам да свалите доспехите си, за да ми ги дадете.