Читать «Убийства в Манхам» онлайн - страница 9

— Момчетата казаха друго.

— Най-добре да проверя сам, ако не възразяваш. — Той махна към по-младия. — Хайде, да приключваме с това.

Наблюдавах ги, докато с мъка се промъкнаха през живия плет и се отправиха към гората. Не ме бяха помолили да ги чакам и не виждах никакъв смисъл да остана. Доведох ги, докъдето можах, нататък трябваше да се оправят сами.

Но не мръднах от мястото си. Върнах се при джипа и извадих бутилка вода изпод седалката. Беше топла, но устата ми беше пресъхнала. Сложих слънчевите си очила и се облегнах на прашния зелен калник. Стоях с лице към гората, накъдето се бяха насочили полицаите. Бяха навлезли в равното мочурище и вече не се виждаха. Горещият въздух миришеше на пара и метал, беше изпълнен с бръмченето и жуженето на насекоми. Две водни кончета танцуваха наоколо. Отпих от водата и погледнах часовника си. Днес кабинетът не работеше, но можех да си намеря и по-интересно занимание от това да стоя на пътя, за да чакам да видя какво са открили местните полицаи. Вероятно бяха прави. Сигурно момчетата са видели някое умряло животно. Страхът и въображението им бяха изиграли лоша шега.

Стоях на мястото си като закован.

След малко ги видях. Белите им ризи се поклащаха на фона на сухата трева. Отдалече беше ясно, че лицата им са пребледнели. По-младият очевидно не забелязваше, че ризата му е изцапана с повръщано. Мълчаливо му подадох бутилката с вода. Прие я с благодарност.

По-възрастният отбягваше погледа ми.

— Дявол да го вземе, никакъв сигнал няма тук — мърмореше той, докато отиваше към колата.

Опитваше се да върне предишната самонадеяност в гласа си, но не му се удаваше.

— Значи не е било елен — отбелязах аз.

— Няма да те задържаме повече — хвърли ми мрачен поглед той.

Изчака да се кача в ленд роувъра и се обади. Потеглих, а той все още говореше по радиостанцията. Младият полицай бе забил поглед в земята, бутилката с вода се поклащаше в ръката му.

Подкарах обратно към кабинета си. Мислите бръмчаха в главата ми, но бях издигнал преграда, която ги държеше надалече, като мухи зад мрежа. С усилие на волята си не позволявах на разума си да се намесва, но мухите нашепваха на подсъзнанието ми. Стигнах до пътя, който водеше до селото и кабинета ми. Понечих да включа мигача и се отказах. Без да се замислям, бях взел решение, което щеше да изиграе огромна роля през следващите седмици. То щеше да промени не само моя, но и живота на другите.

Продължих направо. Отивах към фермата на Сали Палмър.

3

От едната страна на фермата имаше дървета, останалата част беше заобиколена от мочурището. Докато се приближавах, ленд роувъра се клатушкаше по коловозите и вдигаше прахоляк. Паркирах на неравния калдъръм, който единствено беше останал от някогашния поддържан двор, и слязох. Покривът на хамбара, покрит с гофрирана ламарина, блестеше. Къщата беше боядисана в бяло. Боята се беше позацапала и се ронеше, но все още светеше ярко на слънцето. От двете страни на вратата бяха поставени светлозелени сандъчета за цветя. Те бяха единственото цветно петно наоколо.