Читать «Убийства в Манхам» онлайн - страница 12

Чаках до колата, докато Макензи и един цивилен сержант отидоха да погледнат кучето. Вървяха с бавна стъпка, не бързаха. Бяха твърде незаинтригувани. Но фактът, че бяха изпратили главен инспектор, вместо униформени полицаи, показваше, че в следствения отдел приемат нещата съвсем сериозно. Инспекторът се върна при мен, а сержантът влезе в къщата да огледа стаите.

— Разкажете ми отново защо дойдохте тук.

Миришеше на афтършейв и пот, долавяше се слаб мирис на мента. Темето му беше силно зачервено под рядката червеникава коса, но дори и стоенето на слънце да му причиняваше неудобство, той по никакъв начин не го показваше.

— Бях наблизо и реших да се отбия.

— Приятелско посещение, така ли?

— Просто исках да видя как е тя.

Щях да спомена Линда Йейтс само в краен случай. Бях неин лекар и всичко, което споделяше с мен, беше поверително, а и не смятам, че полицаят щеше да повярва много на някакъв сън. Аз самият трябваше да бъда по-внимателен. Обаче колкото и нелогично да изглеждаше, Сали беше изчезнала.

— Кога за последен път видяхте госпожица Палмър? — попита Макензи.

— Преди няколко седмици — трябваше да се замисля, преди да отговоря.

— Може ли малко по-точно.

— Спомням си, че преди две седмици се видяхме в кръчмата по случай лятното празненство. Там беше.

— С вас?

— Не, но разговаряхме.

Съвсем кратко. „Здрасти, как си? Добре! Ще се видим по-късно.“ Не вложихме нищо в последните думи, ако изобщо си ги бяхме казали. Вече нямах никакви съмнения.

— И след като не сте се виждали оттогава, днес изведнъж решихте да наминете.

— Чух, че са открили някакъв труп. Реших да дойда, за да се уверя, че е добре.

— Откъде знаете, че трупът е на жена?

— Не знам. Но си помислих, че няма да е лошо да проверя дали всичко при Сали е наред.

— Какви са отношенията ви?

— Надявам се, близки.

— Колко близки?

— Немного.

— Спиш ли с нея?

— Не.

— А спал ли си с нея?

Много ми се искаше да му кажа да си гледа работата. Но той точно това правеше. Бях съвсем наясно, че в такива моменти интимните подробности не могат да останат скрити.

— Не.

Впери мълчаливо поглед в мен. Аз също го изгледах. След малко извади пакетче ментови бонбони от джоба си. Докато спокойно слагаше един в устата си, забелязах на врата му бенка със странна форма. Прибра си бонбоните, без да ме почерпи.

— Значи с нея нямахте връзка. Просто добри приятели, така ли?

— Бяхме просто познати.

— Но се почувства длъжен да дойдеш да видиш дали всичко е наред. Никой друг не се сети.

— Живееше тук сама. Доста усамотено е дори и за нашите представи.

— Защо не й се обади?

— Просто не ми дойде наум — учудих се сам на себе си.

— Има ли мобилен телефон? — Кимнах утвърдително и той продължи: — Знаеш ли номера й?

Беше в паметта на телефона ми. Намерих го, знаех какво ще ме попита и се почувствах ужасно глупаво, че не се бях сетил сам.

— Да й се обадя ли? — предложих, преди да успее да каже нещо.

— Ако обичаш.

Усещах, че ме наблюдава, докато чаках сигнала свободно. Чудех се какво бих казал, ако Сали вдигне телефона. Всъщност не вярвах, че ще се случи.