Читать «Изгубената реликва» онлайн - страница 5

— Ужасно се радвам, че те виждам, Бен.

— Изглеждаш добре, Бунзи. Виждам, че си щастлив тук.

— Трудно е да повярваш, че старият негодник най-накрая е намерил блаженството, нали?

— Някога да съм те наричал стар негодник?

Усмивката на Бунзи се разшири още повече.

— Какво те води насам, Бен? Толкова далече? По телефона не ми каза кой знае какво.

Бен кимна. Разговорът наистина трябваше да е на четири очи.

— Хайде, ела да се скрием от слънцето.

Вътре къщата беше също толкова обикновена, колкото и отвън, но много уютна. Бунзи го въведе в дневната. Отвори се врата и влезе италианка със силен слънчев загар. Стигаше само до гърдите на Бунзи, който я прегърна през раменете и я притисна към себе си. Усмивката й беше широка и щедра, както и фигурата й. Къдравата черна коса, почти без сиви нишки, падаше по раменете й.

— Това е жена ми Мирела — представи я Бунзи и я погледна влюбено.

Бен протегна ръка.

— Piacere, signora.

— И на мен ми е приятно — отговори Мирела на развален английски. — Наричай ме Мирела. И трябва да упражнявам английския си, защото Арчибалд ми говори само на италиански, откакто го научи.

Арчибалд!? През всичките години, които бяха прослужили заедно в армията, Бен никога не го бе питал за истинското му име. Хвърли кос поглед към Бунзи, който пък погледна с ужас жена си и се ухили още повече, почти прихна.

— С Арчибалд имате прекрасен дом — отбеляза Бен.

Бунзи скоро овладя положението. Когато Мирела се оттегли в кухнята, за да приготви вечерята, той мушна в ръката на Бен бутилка изстудена бира „Перони“ и го разведе из имота.

— Трийсет и шест декара — каза Бунзи гордо и посочи с жест земята наоколо. — Когато го взех, беше само пущинак и камъни. Не е като другите ферми, но се справяме. В оранжериите отглеждам босилек, а останалото са домати.

Бен не разбираше от земеделие. Сви рамене и го изгледа с недоумение.

— Само босилек и домати?

— Това е малкият ни бизнес. Мирела готви фантастично. Нямаш представа какъв доматен сос и песто с босилек прави по някакви тайни рецепти, синко. Аз отглеждам продуктите, тя ги приготвя и ги бутилираме. Веднъж седмично обикалям с вана местните ресторанти. Кампо Басо, целия район. Няма да станем милионери, но пък погледни това място. Тук е раят, мой човек.

Бен се огледа. Трудно му бе да не се съгласи. Погледът му се плъзна по равната редица оранжерии и стигна до наскоро изкопан в земята правоъгълник, ограден с въже. На ръчна количка беше подпряна лопата, отстрани бяха складирани алуминиеви рамки, стъкла и торби цимент. Имаше и малка бетонобъркачка.

— Нова оранжерия — обясни Бунзи и глътна малко бира. — Проклетите лехи все не стигат. Трябва да я довърша.

— Искаш ли да ти помогна? Да не губим време.

Наложи се да го убеждава доста, но Бунзи най-накрая отиде да донесе още една лопата и бира, за да се разхлаждат, докато работят. Бен не го изчака да се върне. Запретна ръкави, взе лопатата и започна да копае.

Денят преваляше и оранжерията постепенно започна да добива форма. Бунзи заговори за старото време.