Читать «Олтарът на Рая» онлайн - страница 4

— Наясно съм със заповедите си — каза военният.

А после вдигна пистолета си и го застреля в лицето. Гърмежът бе оглушителен. Задната част на черепа на дебелака отлетя в облак от кост и кръв. Мъртвецът остана за миг на крака, след което се строполи на земята.

Макин затисна устата си с длан, за да не извика.

— Никакви следи — повтори убиецът и вдигна куфара от земята. Докосна радиостанцията на рамото си и премина на английски: — Докарайте камионите и пригответе запалителните заряди. Време е да се махаме от този пясъчник, преди да са се появили местни.

Макин беше научил криво-ляво езика на американците. Не можеше да разбере всяка дума, но разбра съобщението достатъчно добре.

„Ще дойдат още хора. С още оръжия.“

Помъчи се да измисли как да избягат, но бяха в капан в клетката на лъва. Малкият му брат също усещаше растящата опасност. Трепереше още по-силно. Накрая ужасът му стана неудържим и от кльощавото му телце се изтръгна тихо ридание.

Макин го притисна още по-силно към себе си и се замоли стонът да е останал нечут.

Стъпките обаче приближиха. Разнесе се рязък глас, отново на арабски:

— Кой е там? Излез!

Макин доближи устни до ухото на брат си.

— Скрий се. Не се показвай.

Бутна Бари в ъгъла и се изправи с вдигнати ръце.

— Просто търсех храна и…

Пистолетът беше насочен към него.

— Ела тук!

Макин се подчини. Отиде до вратата на клетката и се измъкна навън. Ръцете му бяха все така вдигнати.

— Моля ви… — Опита да мине на английски, да покаже, че е на страната на мъжа. — Не стреля. Аз не вижда… Не знае…

Помъчи се да намери някакъв довод, някакви думи, които да го спасят. Разчете изражението на лицето на военния — смес от болка и съжаление.

Пистолетът безмилостно се вдигна към главата му.

По бузите на Макин потекоха горещи сълзи.

С размазаното си зрение забеляза как сенките се раздвижиха. Тайната врата зад мъжа се отвори малко по-широко, бутната отвътре. Някакъв голям черен силует се измъкна навън и се понесе към военния. Беше приклекнал и се придържаше към плътните сенки, сякаш се страхуваше от светлината.

Макин едва успя да го зърне — нещо мускулесто, жилаво, без козина, с горящи от ярост очи. Умът му се помъчи да проумее какво вижда, но не успя.

В гърдите му се надигна писък на ужас.

Макар че звярът не издаваше никакъв звук, мъжът сякаш долови присъствието му. Завъртя се точно когато създанието скочи с рязък рев. Проехтяха изстрели, заглушени от див крясък.

Макин се обърна и се втурна обратно в клетката.

— Бари!

Сграбчи брат си за ръката, измъкна го навън и го бутна напред.

— Бягай!

Мъжът и звярът се бореха на земята.

Последваха още гърмежи.

Макин чу тежък тропот на кубинки — идваха още мъже. Разнесоха се викове и изстрели на карабини.

Макин тичаше ужасен през бомбардирания зоопарк, без да го е грижа дали някой ще го види. Не спираше нито за миг, бягаше и бягаше, гонен от писъците, които винаги щяха да го преследват в кошмарите му.

Изобщо не разбираше какво се бе случило. Само едно нещо знаеше със сигурност. Спомняше си изгладнелите очи на звяра, блеснали с коварен ум. Очи, в които сякаш пламтеше огън без дим.