Читать «Време на мъчения» онлайн - страница 220

Кръвта вече шуртеше от ръкавите на Касандър и дъното на джинсите му. Лицето му беше плувнало в червено, бялото на очите му се беше изгубило сред пръснатите капиляри. Почти беше изгубил съзнание, мозъкът му го предаваше.

Сам обаче не искаше той да умре, поне не засега.

Тя вдигна телцето на птичката и усети потрепването в пръстите си, когато Мъртвия крал премина в него. После излезе от ваната и го остави в мивката. Взе рулото тоалетна хартия и уви птицата в няколко пласта. Накрая, понеже беше по-лесно, отколкото да търси кибрита в джоба на якето си, взе запалката на Касандър от джоба му и запали птицата.

Дженифър се появи зад гърба й и двете заедно наблюдаваха как Мъртвия крал, уловен в капана си от кости, си отива от този свят сред пламъци и дим.

Кимбърли Бекман, собственик на мотела „Лоу Маунтин“, вдигна очи и видя, че пред рецепцията стои малко момиченце със синьо яке. На екрана зад гърба й вървеше репортаж за изчезнало дете.

— Мога ли да ти помогна, миличка?

Момиченцето вдигна вързаните си ръце.

— Казвам се Саманта Улф. Това по телевизията съм аз.

95

Когато полицията пристигна в мотела, Касандър Хоб беше още жив. Беше жив и когато го закараха в болницата и го включиха на апаратно дишане.

Жив е и досега, ако това може да се нарече живот.

Паркър отиде да го види веднъж. Очите на Касандър бяха затворени. Хранеше се със сонда, а лекарите го увериха, че мозъкът му е мъртъв. След време и тялото му щеше да го последва.

Точно когато детективът излизаше, тялото на Касандър подскочи.

— Какво беше това? — попита Паркър.

— От невроните на гръбначния мозък е — обясни сестрата. — Рефлекси. Чували ли сте за рефлекса на Лазар?

— Не.

— Това е спонтанно вдигане и отпускане на ръцете при пациенти в мозъчна смърт. Първия път, когато го видях, се уплаших до смърт.

— Хоб показва ли такъв рефлекс?

— Не, само спазми. Тук няма нищо, господин Паркър. Отишъл си е.

* * *

Съзнанието на Касандър е като празна къща: без мебели, без декорация, без живот. През прозорците се вижда само тъмнина, пронизвана от светкавиците на неволните реакции на някои неврони.

Из къщата броди едно присъствие. То няма облик или име. Но не спира да шепти. Мирише на дим и изгорени пера. И чака: чака Касандър да умре и да изгние в бедняшкия си гроб, докато останат само голите му кости.

За да може то да се прероди.

Благодарности

Признателен съм на Джон Лоренцен от Отдела за услуги за пълнолетни към Изправителния департамент на Мейн за търпението, с което ми разясни сложните детайли на пробационната система в щата. Той остава един от малкото хора, които потърсих във връзка с проучванията за тази странна книга. По-голямата част от работата бе свързана с преглеждане на литература в областта на фолклора и митологията, като повечето заглавия са поименно споменати в самия текст, въпреки че „Отсечени: История на изгубените и намерените глави“ на Франсис Ларсън (Granta, 2014) се оказа чудесен наръчник за конкретизирането на някои от идеите и образите, които се въртяха в главата ми с развитието на книгата.