Читать «Време на мъчения» онлайн - страница 2

И така, Роджър Ормсби се носеше из живота в яркото си оперение, прокламираше присъствието си и нищичко не криеше, но щом затвореше вратата след себе си, изкуствената светлина в очите му угасваше и ликът на Сивия увисваше като мъртва луна на черния фон на зениците му.

Ето това правеше Роджър Омсбри — или Сивия, ако щете, тъй като двамата бяха двете лица на едно и също, като палто и хастар. Нарочваше внимателно жертвите си и отделяше цели месеци за подготовка. Преди беше известен със склонността си да се впуска в случайни авантюри, но днес този род престъпления бе по-опасен от преди, защото навсякъде имаше камери. А и беше трудно да се прецени какво би предприел друг в такава ситуация, защото Ормсби подбираше жертвите си по много специални критерии. Не можеше да бъдат самотници, изолирани от близките и приятелите си. Не желаеше огризки. Колкото по-обичани бяха, толкова по-добре. Търсеше любими деца. Тийнейджъри от щастливи семейства. Добри майки на пораснали деца. Търсеше емоционална връзка.

Избираше животи, които бавно и усърдно да руши години наред, дори десетилетия.

Ормсби караше хората да изчезнат, след което наблюдаваше как близките им се терзаят за участта им. Добре разбираше обречеността на надеждата: защото не отчаянието ни погубва, а тъкмо обратното. Надеждата напряга, отчаянието отпуска. Отчаянието е свързано с възможност за завършек. Доведено до крайност, логичният му изход е смъртта. А надеждата крепи човека. И може да бъде експлоатирана.

Действията на Ормсби бяха принудили неколцина да отнемат собствения си живот, но той смяташе това за провал — и техен, и свой. Онези, които убиваше, бяха просто първите жертви, при това най-безинтересните. Най обичаше да наблюдава останалите, които се опитваха да се справят с връхлетялата ги трагедия. Знаеше, че всяка сутрин те ще се будят, за миг забравили какво са изгубили: майка, син, дъщеря. (Предпочиташе да не се занимава с възрастни мъже. Беше по-силен, отколкото изглеждаше, но не толкова, че да си мисли, че може да се разправи с тях, особено с напредването на възрастта си.) Но само след секунди отново си спомняха — и това изпълваше Омсбри с невъобразима наслада.