Читать «Черният ангел» онлайн - страница 21

— Вижте, предполагам, че той ще бъде другият кръстник.

— Двама кръстници ли?

— О, не, не… ще има и кръстница — сестрата на моя партньор. Тя е тук някъде, само че отвън.

Свещеникът пристъпи от крак на крак, прокашля се, за да прикрие неудобството си, и изобщо изглеждаше доста смутен.

— Но това е доста необичайно.

— Зная — признах с въздишка. — Ама и те са си доста необичайни хора.

* * *

Беше краят на януари, по хладните, сенчести места снегът си стоеше неразтопен. Преди два дни бях прескочил с колата до Ню Хампшир, за да купя по-евтин алкохол за празненството след кръщенето. Свърших работа в специализирания щатски магазин, сетне се поразходих пеша по брега на река Андроскогин. Поразведрих се, огледах пейзажа, ледът край брега бе дебел поне трийсетина сантиметра, но започваше да се пропуква, а по средата на течението бе вече стопен, там водата си течеше към морето бавно и някак мазно. Тръгнах срещу течението по тясна крайбрежна пътека сред дърветата. Повечето бяха ели, прорасли най-вече в бивш заблатен завой, постепенно откъснат от реката. Виждах най-вече ранозреещи къпини и боровинки, зимни храсти, сиво-черни на цвят, че и американска черница, наред със смърч и лиственица. Стигнах до края на отбития полузаблатен ръкав, там водата зеленееше и червенееше, особено покрай торфения мъх, а встрани растяха дори и червени боровинки. Откъснах си една, захапах я, беше по-замръзнала, но вкусна. Сокът се разля в устата ми, леко кисел, тръпчив. Намерих повалено отдавна дърво, вече посивяло и загнило, поседнах на него. Тук понамирисваше вече на пролет, идваше дългото, бавно топене, а с него новите зелени листа и изобщо новият живот.

Аз обаче винаги съм обичал зимата. Сега повече от всякога ми се искаше да си остана замразен сред снега и леда, като какавида, която никога няма да се промени. Мислех за Рейчъл и дъщеря ми Сам, и за другите преди тях. Зиме животът забавя динамиката си, постепенно замира, а сега ми се щеше да може съвсем да спре, че да прекъсне движението на времето, да застинем в него, да си бъдем само ние тримата, заедно, завинаги. Да сме тук сами, изцяло потънали в бяло, дните да се търкалят само за нас… Тогава може би всичко ще бъде наред? И злото няма да ни спохожда? На вратата ни няма да чукат странници — нито в нощта, нито в деня. И претенции не ще има спрямо нас, освен онези елементарни ежедневни неща, каквито хората си разменят обичайно, дето всеки от нас с удоволствие дава и получава.

Но дори и тук, сред плътната тишина на зимните гори и покритата с мъх вода животът следва нормалния си курс. Явен и прикрит — множество дребни организми, гъмжащи под снега и леда, щъкащи в своето многообразие и настойчивост. Тишината е само прикритие, една илюзия, измама на природата, заблуждаваща само онези, които не могат или не искат да погледнат отблизо и да видят света такъв, какъвто е в действителност. Защото животът и времето вървят неумолимо напред и само напред.