Читать «Оковите на скръбта» онлайн - страница 240

Да. Да, това беше основната идея. Дори най-внимателните от Поредиците щяха да се разтревожат от вероятността да се окаже, че врагът ги превъзхожда в технологично отношение. Това щеше да ги убеди да му отпуснат свободата на действие, която искаше.

Всичко можеше да бъде превърнато в предимство. Бе желал Оковите за самия себе си, но ако това беше невъзможно, щеше да открие нещо друго.

Костюма винаги откриваше някое предимство.

Подмина войниците, които сновяха наоколо и разтоварваха оръжия на замръзналата равнина. Бяха се подготвили за възможността тук да се състои битка — безпокояха се, че могат да се натъкнат на още маскирани диваци.

— Сър! — извика един от мъжете. — Заповеди?

Едуорн посочи нагоре.

— Ако някой освен Закономерност се спусне от небето или се приближи към вас, застреляйте го. И продължавайте да стреляте, дори след като падне на земята.

— Да, сър! — откликна войникът и махна с ръка на група от хората си. Обърна се към една празна поставка, после замръзна за момент и попита: — Пушката ми! Кой ми е взел пушката?

Костюма продължи покрай него, като метна фалшивите Окови в снега и остави войниците да забавят хората на Уаксилий — или поне се надяваше, че ще могат. Запъти се с бърза крачка към новия летящ кораб. Ето това устройство вече — това беше предимство. С Оковите можеше да си служи само един човек, да се превърне в божество. Флотилия такива кораби, обаче, можеха да издигнат цяла войска до тази мощ.

По дървения коридор вътре се редяха газови лампи, всяка от които беше поставена в строг метален обков. Вътрешността на кораба беше значително по-просто построена от богато украсения кораб, който се беше разбил в Дулсинг — нямаше дърворезба, нито полировка по дървото. Първият съд беше обзаведен като нечие жилище. Този — като склад.

„Вероятно е излязло по-евтино да се построи така“, помисли си той и кимна одобрително.

Над него изтропаха стъпки — по един от коридорите тичаха войници. Костюма изтупа снега от ръкавите на палтото си. Миг по-късно един техник, облякъл червената униформа на Тайната стража на Котерията, се приближи към него.

— Милорд — протегна мъжът един от медальоните към него. — Това ще ви трябва.

Костюма го взе и запретна ръкав да го завърже над лакътя си.

— В изправност ли е корабът?

Очите на мъжа светнаха от въодушевление.

— Да, сър! Техниката работи — била е защитена добре срещу времевите условия. Сър… невероятно е. Човек може да усети как енергията пулсира в метала. Наложи се да изпратим хора, които да отпушат вентилаторите — неколцина от Монетометите помогнаха, — и вече ги задвижихме. Фед е долу и задвижва механизма за промяна на теглото с помощта на ферохимията си, за да направи кораба по-лек. Това би трябвало да бъде последната стъпка!

— Да потегляме, тогава — каза Костюма и закрачи към мястото, където предполагаше, че се намира мостикът.

— Милорд Костюм? — обади се след него мъжът. — Няма ли да изчакаме Закономерност?