Читать «Оковите на скръбта» онлайн - страница 239

— Тази ръка не е дългът — каза Бог. — Това е само едно различно приключение.

— Уакс… — обади се гласът под него, задавен от вълнение. Мараси. — Трябва да използваш металоема.

Уакс протегна ръка към лявата длан на Хармония. За негово изумление, Бог я отдръпна.

— Сигурен ли си?

— Трябва.

— Трябва ли?

— Трябва. Това е, което съм.

— Значи може би е време да спреш да го ненавиждаш, сине мой — каза Хармония и протегна ръка.

Уакс се поколеба.

— Първо ми отговори на един въпрос.

— Ако ми е по силите.

— Тя също ли дойде тук? Когато почина?

Хармония се усмихна.

— Помоли ме да те пазя.

Уакс стисна лявата ръка на Хармония със своята. Незабавно усети как нещо го тегли, сякаш беше въздух, засмукан през тръба. Обля го топлина; после се превърна в пламък. Дробовете му си поеха въздух, той изкрещя задъхано и отхвърли едрата скала от себе си. Тя се стовари с трясък до него и той установи, че отново се намира в залата под храма.

Такава сила! Не беше повдигнал камъка с мускулите си, а със стомана. Тялото му се лекуваше светкавично, но още преди да се беше възстановило напълно, той скочи, като Тласна миниатюрните следи от метал в камъните под себе си. Приземи се и погледна лявата си длан — онази, която се полюшваше пред очите му, смазана, докато умираше.

Сега тя стискаше едър връх на копие, съставен от шестнадесет различни метала. Вдигна поглед и срещна този на Мараси — в очите ѝ плуваха сълзи, но се усмихваше широко.

— Намерила си го.

Тя кимна енергично.

— Само малко добра, стара детективска работа, и готово.

— Спаси ме.

Поквара и гибел… Такава мощ. Чувстваше се така, сякаш можеше да изравнява цели градове със земята — или пък да ги построява наново от нищото.

— Костюма и сестра ти са отвън — каза Мараси. — Оставих и другите там. Не… Ами, не можех да разсъждавам ясно. Или може би разсъждавах твърде много. Ето.

Тя му подаде стъкленичка с метали. Уакс я взе и вдигна Оковите.

— Можеше да го направиш и сама.

— Не — възрази Мараси. — Не можех.

— Но…

— Не можех — повтори тя. — Просто… не съм такава.

Сви рамене и добави:

— Разбираш ли какво имам предвид?

— Колкото и да е изненадващо — да.

Той стисна Оковите по-силно.

— Върви — каза тя. — Време е да се захванеш с онова, в което си най-добър.

— Кое, по-точно? Трошенето на разни неща?

— Трошене на разни неща със стил.

Той се ухили широко и пресуши шишенцето с металите.

29.

— Оковите са у съмишлениците на Уаксилий! — прошепна Костюма сам на себе си, докато прекосяваше мрачната, скалиста равнина. Беше започнало да вали сняг — мразовит, суров и напълно различен от меките снежинки, които от време на време беше виждал в източните райони на Басейна. — Това е катастрофа. Ще ни подгонят всеки момент. Трябва да избързаме с плана!

Обмисли собствените си думи, съсредоточен, докато загръщаше палтото си по-плътно. Независимо от затоплящото устройство, вятърът беше досаден.

Щеше ли да бъде достатъчен този аргумент? Не, не звучеше достатъчно крайно.

— Уаксилий и хората му са докопали Оковите! — прошепна той. — Това със сигурност ще даде на кандрата възможността да създаде металоеми, които всеки би могъл да използва. Трябва да избързаме с плана и да завладеем Елъндел веднага, иначе ще им отстъпим технологичното надмощие!