Читать «Оковите на скръбта» онлайн - страница 205

Втренчи се надолу през вратата, ужасѐн, и проследи с поглед как пада и удря един от мъжете долу по главата.

— Какво направи? — попита Телсин настоятелно.

Уейн се сви.

— Какво си направил пък сега? — попита Мараси с нотка на примиреност в гласа.

— Изрита оная торба право върху тях — каза Телсин.

— Не съм аз виновен — защити се той. — Уакс ме събуди твърде рано. Извади ме от равновесие.

Обърна се към останалите на корабчето. Уакс въздъхна и отиде до пилота. Стерис и МеЛаан седяха на пейката в дъното, за да не пречат — МеЛаан се беше излегнала в доста привлекателна поза, а Стерис се беше навела над един голям тефтер. Водеше си записки? Какъв ѝ беше случаят на тая жена?

Мъжете сред снега долу вдигнаха фенерите си високо и огледаха небето объркано.

— Отдалечи ни — посочи Уакс на пилота с маската. — Накъдето те са тръгнали.

— Да, Решителний — откликна пилотът, а витлата от двете страни на машината заработиха още по-шумно. — Дръжте се.

Корабът отново продължи напред. Не бързо, но все пак започна да се движи. Доста добър номер беше това — да можеш да се задържаш на едно място, докато летиш. Птиците не можеха да го правят, само Монетометите. Уейн подмина Мараси и се приближи към предното стъкло, за да погледне навън.

— Вятърът се усилва — отбеляза пилотът. — Може да се разрази буря… Сякаш и без това не е достатъчно студено.

— Ето там — посочи Уакс. — Какво е онова?

— Ще ни приближа — каза пилотът и зави, а корабът се раздруса заплашително.

Отново повя вятър и през вратите нахлу вихрушка от снежинки.

— Това е — каза Уакс, взрян през снежната пелена. — В името на Пръстените на Хармония… Наистина е тук.

— Не виждам нищо — примижа навън Уейн.

— Дръжте се здраво за нещо — каза пилотът. — Или си закопчайте коланите. Започвам приземяването.

Уейн се вкопчи в рамото му.

— Дръжте се за нещо друго.

Уейн стисна гърба на седалката му — и добре, че го направи, тъй като корабчето се наклони на една страна, докато се спускаше. Приземяването не беше кой знае колко неприятно — стига човек да нямаше нищо против да се люшка наляво-надясно и да си блъсне главата в стената накрая.

Уейн примигна сред непрогледната тъмнина, в която се беше озовал. Миг по-късно, МеЛаан успя да запали отново фенера си и го вдигна. Оказа се, че корабът се е наклонил на едната си страна при приземяването. Едно от крилата с въртящите се перки — които можеха да се сгъват, за да се побере корабчето в по-големия кораб, — се беше сгънало нагоре, а една от страничните врати на кораба беше запушена от голяма пряспа сняг.

— Така ли става обикновено? — попита Уакс, докато се изправяше несигурно на наклонения под.

— Приземяването е трудно — призна пилотът.

— Технически погледнато — обади се Мараси от дъното на кораба, — не е. То е може би най-лесното нещо, което можеш да направиш с летящ кораб — стига да не предявяваш претенции как точно да стане.

Уейн изсумтя, покатери се до вратата, която беше останала над повърхността на снега, и изскочи навън. Пряспата долу изхрущя, когато той тупна долу. Не го очакваше — беше виждал сняг само по време на редките превалявания в Дивите земи, а там не натрупваше и на една четвърт колкото тук. Защо хрущеше? Беше от вода, а не от трохи хляб, все пак.