Читать «Оковите на скръбта» онлайн - страница 200

— Дори собствения си не говоря чак толкова добре — ухили ѝ се той. — Но се опитвам. Изглежда ми като полезно умение за пилот на корабче, тъй като често ми възлагат да пилотирам „Вилг“ и да превозвам разни хора между два по-големи кораба или между кули. И щом ще прекарвам половината си ден в класната стая, нека да е заради нещо полезно. Макар че и математиката…

— Класна стая ли? — прекъсна го Мараси с озадачено изражение.

— Разбира се. С какво смяташ, че се занимаваме по цял ден на кораба?

— Не зная — отвърна тя. — Миете палубите? Връзвате въжета? Или пък правите… ъ-ъм… нещо с руля. Неща, свързани с корабоплаването.

Той я изгледа ококорено, след което спусна маската си пак с рязко движение.

— Ще се престоря, че не съм те чул как ме сравни с прост моряк, госпожице Мараси.

— Ъ-ъ-ъм…

— Трябва да бъдеш нещо по-специално от това, ако искаш да летиш. От нас се очаква да бъдем дами и джентълмени. Изхвърляли сме хора през борда, задето не са усвоили правилните танцови стъпки.

— Какво, наистина ли?

— Аха, наистина — отвърна той, но се поколеба. — Добре де, първо го вързахме с въже за единия крак.

Направи жест, който Мараси вече започваше да схваща — означаваше нещо като усмивка или смях. После продължи:

— Люля се във въздуха под „Брунщел“ в продължение на цели пет минути и изреди цял куп ругатни. Но оттогава никога повече не обърка тристъпието! А Свел все му повтаряше…

Алик млъкна посред изречението и притихна.

— И? — подкани го Мараси.

— Извинявай. Маската му… на Свел, искам да кажа. На стената…

„О“, осъзна тя какво е имал предвид. Разговорът замря, а Алик се втренчи през предния прозорец на корабчето, докато нагласяше курса му малко по-точно. Пейзажът навън беше потънал в тъма, като се изключеха мъничките като главички на карфица градчета, които светеха далеч вляво от тях. Отначало се бяха движили покрай планинската верига на Сирън, но преди около половин час Алик ги беше насочил към нея и сега се носеха над върховете ѝ. Бяха се издигнали още по-високо, отколкото когато летяха над Басейна.

— Алик — каза Мараси, като положи длан на рамото му. — Съжалявам.

Той не отговори. И така, макар и колебливо — с ясното съзнание, че най-вероятно нарушава важно табу, — тя протегна ръка и повдигна маската му. Той не я спря и я остави да разкрие невиждащо втренчения му поглед и сълзите, които се стичаха по бузите му.

— Никога повече няма да ги видя — прошепна тихо той. — „Брунщел“ корабокрушира; никога повече няма да плавам с него. Проклятие — няма дори да видя дома си повече, нали?

— Напротив — възрази Мараси. — Нали можеш да отлетиш обратно?

— Камъкът ми няма да е достатъчен за „Вилг“ — отвърна мъжът и обърса сълзите от едната си буза, после — от другата.

— Какъв камък?

— Горивото — погледна я Алик. — Ти да не смяташ, че „Вилг“ се захранва от облаците и добрите ни надежди?

— Мислех, че лети с аломантия.

— Аломантията Тласка витлата — каза Алик. — Но онова, което я поддържа, е етметалът.

— Тази дума май също не се преведе — намръщи се объркано Мараси.