Читать «Оковите на скръбта» онлайн - страница 198

Вятърът разлюля малкото корабче, а Алик притихна.

— Ще отидем да намерим храма, нали? — обърна се Мараси към Уаксилий.

— И още как.

22.

Мараси разполагаше с предостатъчно време за размисъл, докато пътуваха на юг, към планините. Алик беше преценил, че пътуването ще им отнеме около два часа, което я изненада. Беше предположила, че въздушният кораб ще се движи бързо, но явно беше по-бавен от влака. И все пак беше чудесно, че можеха да се насочат към мястото по права линия, вместо да се съобразяват с терена.

Въпреки жуженето на вентилаторите, които не спираха да работят, корабът сякаш се рееше по въздуха през по-голямата част от времето. От време на време, Алик увеличаваше или намаляваше теглото им в търсене на попътен вятър — и се оплакваше, че не познава въздушните течения в тези райони. Направляваше корабчето с помощта на устройства, които ѝ изглеждаха напълно непознати, както и няколко стъписващо точни и подробни карти на южната част на Басейна. Колко пъти бяха прекосявали небесата той и народът му и бяха наблюдавали пейзажа, скрити в тъмнината, за да успеят да създадат тези карти?

Повечето от останалите спяха, като черпеха без усилие топлина от медальоните, както Алик им беше показал. Мараси обмисли дали да не поспи и тя, но не можеше да се отърси от мисълта как ще се претърколи през една от вратите и ще се събуди точно преди да падне долу — независимо от коланите, с които всички бяха привързани през кръста.

Уейн ѝ беше дал още някакво обезболяващо — макар че отказа да ѝ обясни какво представлява. Но беше приятно и болката в стомаха ѝ почти не ѝ правеше впечатление вече. Настани се на мястото до Алик и поде лековат разговор с него. Чувстваше се виновна, задето това го принуждаваше да носи превеждащия медальон, но той явно говореше не по-малко охотно от нея. Мараси не можеше да определи дали е така, защото е бил лишен от човешки контакт по време на пленничеството си или защото иска да се разсее от спомените за другарите, които беше изгубил заради пътешествието им.

През следващите два часа той ѝ разказа още за медальоните, които сънародниците му носеха, и за легендите за Оковите на Скръбта. Според историите на Алик, Лорд-Владетелят вложил в тях огромно количество от всяко свойство, но и ги създал така, че да дават на всекиго, който ги използва, способността да ги използва — едновременно предизвикателство да ги открият и предупреждение да не го правят. Алик явно не виждаше никакво противоречие в това.

Освен това ѝ разказа за живота, който водеха хората от страната му — място, което се намираше отвъд планините, южните Диви земи и пустошта след тях. Далечно, прекрасно място, където всички носеха маски — макар че не всички ги носеха по един и същи начин.

Хората на Алик предпочитали да сменят маските си в зависимост от професията или настроението си. Не всеки ден, определено, но не било необичайно да ги сменят със същата честота, с която някоя дама от Елъндел би сменяла прическата си. Но имало и други групи. Една от тях давала на всяко дете по маска, която се сменяла само веднъж — когато навършели пълнолетие. Алик твърдеше, че тези хора — които се наричали Ловците — някак си дори изпълвали маските си, докато растели, но на Мараси ѝ беше трудно да го повярва. Имало и други, за които той говореше пренебрежително, и които носели само обикновени маски без боя и различни форми, докато не постигнели нещо, с което да си заслужат по-отличителна такава.