Читать «Оковите на скръбта» онлайн - страница 201

— Ето, виж — каза Алик.

Коленичи на пода и отвори малкия панел, в който беше поставил кубчето, което Уаксилий наричаше „аломантична граната“. Беше прикрепено към жлеб в метална обвивка, от чийто център струеше мека светлина. Алик посочи отстрани и Мараси забеляза по-силния блясък на нещо, което гореше така ярко, че изглеждаше снежнобяло. Камък, който пламтеше и озаряваше всичко като прожектор.

„Или като аломантията“, осъзна Мараси.

— Но какъв метал е това?

— Етметал — отвърна Алик с повдигане на раменете. — В запалителя също има малко, за да може да проработи. Доста повече е необходим, за да задвижва кораб като „Вилг“ — и доста, доста повече, за да издигне „Брунщел“ във въздуха. Нямате ли такъв метал?

— Не мисля — каза Мараси.

— Е, количеството, с което разполагаме тук, ще е достатъчно за още ден-два летене. След това корабът ще се нуждае от аломант, който да Тласка през цялото време. Така че, освен ако Негово Величество Похъркващият ето там не се съгласи да се върне с мен чак до вкъщи, няма начин да го направя, аха?

— Каза, че на борда на „Брунщел“ има още.

— Да, но той е у тях — отвърна Алик и се ухили. — Отначало не знаеха как да се грижат за него. Взеха, че го намокриха. Онова беше наистина хубав ден.

— „Намокриха“ ли?

— Етметалът се взривява, ако бъде намокрен.

— Що за метал се взривява, ако го сложиш във вода?

— Именно този — отвърна той. — Така или иначе, вашите зли хора пипнаха по-голямата част от запаса ни.

— А ние ще ги спрем — заяви Мараси твърдо. — Ще върнем останалите от екипажа ти, ще ви качим на кораба — или на някое от тези, по-малките, ако големият вече не може да полети, — и ще ви изпратим у дома.

Алик се облегна назад на седалката си и затвори панела под таблото за управление.

— Така ще направим — съгласи се той с кимване. После ѝ хвърли бърз поглед, все още без да спуска маската си. — Но вие, разбира се, не можете да правите това, което ние можем. Нямате никакви кораби. И просто ще пуснете мен и останалите на нашия кораб да си отлетим, без да искате от нас никакви сведения за тази технология?

Покварата да го вземе. Беше умен.

— Може да предоставим част от нея на губернатора — предложи тя. — Няколко медальона, например. И да му обещаем, че между народите ни ще се изградят търговски взаимоотношения, поощрени от жеста ни на добра воля — помощта, която ще ви окажем, за да се приберете у дома. Така ще изличим срама, породен от постъпката на Костюма.

— По нашите земи има хора, които сигурно ще сметнат вашия Басейн тук за доста… изкусителен — като се има предвид, че нямате никакви защити срещу евентуално въздушно нападение.

— Значи за нас ще е още по-важно да разполагаме със съюзници сред твоя народ.

— Може би — отвърна той и спусна маската си. — Оценявам прямотата ти. Нямаш маска, зад която да скриеш чувствата си. Толкова е странно — но в този случай е добре дошло. И все пак не мога да не се запитам дали нещата няма да излязат доста по-заплетени, отколкото казваш. Ако действително открием реликвите, които наричате „Оковите на Скръбта“, у кого ще останат? Наши са, но не мога и да си представя, че вашият Металороден господар ще се остави да му се изплъзнат.