Читать «Оковите на скръбта» онлайн - страница 14

Не беше достатъчно силен. Форч продължи да Тласка, а Уаксилий разполагаше с толкова малко стомана. Прътът се плъзна през въздуха и се притисна към гърдите на Уаксилий, като го прикова към стената.

Времето сякаш замръзна. Куршумът висеше във въздуха точно пред Форч, но основната им борба бе съсредоточена върху пръта, който — малко по малко — смачкваше Уаксилий. Гърдите му сякаш избухнаха в пламъци от болка, а от устните му се изплъзна писък.

Щеше да умре тук.

„Искам само да направя онова, което е правилно. Защо е толкова трудно?“

Форч пристъпи напред, ухилен.

Уаксилий съсредоточи поглед върху куршума, който проблясваше в златисто. Не можеше да диша. Но този куршум…

„Металът е твоят живот.“

Куршум. Три части метал. Върхът му.

„Металът е твоята душа.“

Гилзата.

„Ти ни съхраняваш…“

И малката издатина в края на куршума. Онази, която петлето удряше.

В този момент, те се разделиха на три пред очите на Уаксилий — три отделни части. Той ги възприе като едно цяло. А после, докато прътът продължаваше да го смачква, пусна две от тях.

И блъсна напред издатината в края.

Куршумът се взриви. Гилзата се превъртя назад във въздуха, Тласната от аломантията на Форч, а самият куршум се стрелна напред, невредим, след което се заби в черепа му.

Уаксилий се свлече на земята, когато прътът отскочи от него. Срути се на купчина, като си поемаше дъх с мъка, а от лицето му капеше дъждовна вода и мокреше дървения под.

Като насън дочу гласове от долния етаж. Хората най-после бяха отреагирали на виковете и на последвалия звук от изстрел. Наложи си да се изправи на крака и изкуцука навътре в стаята, без да обръща внимание на гласовете на жените и мъжете, които се изкачваха по стълбите. Стигна до детето и разкъса въжетата, за да го освободи. Вместо да избяга уплашено, обаче, момченцето сграбчи Уаксилий за крака и се вкопчи в него, като продължаваше да хлипа.

Хората нахлуха в помещението. Уаксилий се наведе и вдигна гилзата на куршума от мокрия под, след което се изправи лице в лице с тях. Телингдуор. Баба му. Старейшините. Видя ужаса им и разбра, че го мразят, задето беше донесъл със себе си насилие в селището им.

Че го мразят, защото е бил прав.

Изправен до трупа на Форч, той стисна юмрук около гилзата и положи другата на главата на треперещото дете.

— Ще намеря свой собствен път — прошепна.

ДВАДЕСЕТ И ОСЕМ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

Вратата на скривалището се блъсна в другата стена и от нея се посипа облаче прах. Гъста мъгла падна около мъжа, който я беше изритал, и очерта силуета му: мъглопелерина с ресни, които се развяваха от движенията му, и бойна пушка, вдигната в едната ръка.

— Огън! — извика Мигс.

Хората му стреляха. Осмина мъже, въоръжени до зъби, изпразниха оръжията си по сенчестата фигура иззад барикадата в старата кръчма. Куршумите се нароиха като насекоми, но заобиколиха мъжа в дългото палто. Забиха се в стената, обсипаха вратата с дупки и разбиха рамката ѝ. Прорязаха след себе си дири в гъстата мъгла, но блюстителят на закона, плътната черна сянка сред здрача, дори не трепна.