Читать «Повелителката на Авалон» онлайн - страница 5

Той кимна енергично. Болка прониза сърцето й.

— Втора майко… какво ме очаква на остров Авалон?

Кайлеан се позамисли.

— Вече си прекалено голям, за да те оставя при жените. Ще живееш заедно с момчетата, които се обучават за жреци и бардове. Дядо ти имаше прекрасен глас, а ти може да си наследил дарбата му. Ще ти бъде ли приятно да се учиш за бард?

Гауен примигна, сякаш мисълта го плашеше.

— Моля те, не ме питай още… не знам…

— Добре, няма да избързваме. Тъй или иначе, жреците също ще трябва да те опознаят. Още си много млад и не е необходимо да вземаме веднага решения за бъдещето ти…

„А дойде ли време за това, Куномаглос и неговите друиди няма да са тези, които ще решават“, каза си тя мрачно. „Не можах да опазя Ейлан, но поне сина й ще защитавам, докато дойде времето да взема сам решения…“

— Така — поде тя припряно, — сега мен ме очакват много задължения. Време е да повикаме баржата, която ще ни отведе на острова. А на теб мога да обещая, че поне тази вечер не те чака нищо друго освен вечеря и легло. Доволен ли си?

— Трябва да съм… — прошепна момчето и я загледа тъй, сякаш се съмнявате и в нея, и в себе си.

Слънцето беше залязло. На запад небето все още сияеше с розови отблясъци, но мъглите вече се бяха сключили над водите на езерото и те проблясваха като сребро. Тор се виждаше едва-едва. „Като че ли — помисли си тя — по силата на някаква магия се е откъснал от останалия свят.“ Припомни си другото име на острова — Инис Уитрин, „стъкленият остров“. Тази мисъл за откъсване от останалия свят й се стори странно привлекателна. Би била щастлива никога повече да не се връща в света, в който Ейлан изгоря, заедно със своя любим римлянин, на друидската клада. Тя потръпна, извади една костена свирка от торбичката, която висеше на колана й, и свирна. Разнесе се тъничък, пронизителен звук. Не беше силен, но се разнесе далеч над водите.

Гауен се стресна и се огледа. Кайлеан му сочеше нещо. Бреговете на езерото бяха мочурливи, потънали в тръстики, през които се провираха тесни водни ръкави. По един от тях наближаваше плоскодънна лодка с квадратен нос, едва проправяйки си път през тръстиките. Гауен се посмръщи недоверчиво — човекът, който управляваше баржата, не бе по-едър от него самия. Но когато баржата наближи, се видя ясно сбръчканото му от годините лице и посребрялата тук-там коса. Когато лодкарят видя Кайлеан, я поздрави и извади греблото така, че носът на лодката се издигна на брега.

— Това е Ходещия по водите — прошепна Кайлеан. — Хората от неговия народ са живели из тези места много преди да дойдат римляните, и дори преди бритите. Никой от нас не разбира езика им, но той знае нашия и ми е казвал, че такова е значението на неговото име. Племето му мизерства из тези блатисти местности, затова са ни много благодарни, че от време на време им помагаме с храна и ги лекуваме, когато заболеят.

Докато се качваше на баржата, момчето все още се мръщеше озадачено. Седна, отпускайки ръка във водата, и започна да следи вълничките покрай борда, докато лодкарят се отблъсна отново от брега и насочи лодката към Тор. Кайлеан въздъхна, но не направи опит да го развесели. През месеца, който измина, и двамата бяха сполетени от тежка загуба — и тъй като Гауен по-малко осъзнаваше смисъла на случилото се в Горския храм, му бе по-трудно и да го преживее.