Читать «Повелителката на Авалон» онлайн - страница 37

— Това е първата от Великите истини — думите се разнесоха отдалеч, от дълбините на спомена. — Всички богове са образи на Единия Бог, и никоя религия не стои по-високо от Истината…

Отец Йосиф отвърна простичко:

— И нека Истината възтържествува.

Двамата посветени в древните Мистерии се усмихнаха един на друг.

4.

През зимата на втората година, откак Гауен бе на Авалон, на хълма вилня пожар. Никой не разбра със сигурност откъде тръгна огънят. Ейлунед се кълнеше, че предната вечер някое от момичетата е заровило по-небрежно жаравата в огнището на Голямата зала. Но в залата не нощуваше никой, и когато жриците се разбудиха от светлината, цялата сграда беше вече потънала в пламъци. Острият зимен вятър раздуха огъня и го прехвърли върху сламения покрив на Дома на девиците.

Оттам огънят плъзна надолу по хълма, към жилищата на друидите. Гауен се събуди от кашлицата на стария Бранос. Първо си помисли, че тази нощ старецът е по-зле от обикновено, но когато се разбуди напълно, долови миризмата на дим и сам започна да кашля. Скочи от леглото и отиде тичешком към вратата.

Тъмни фигури се щураха насам-натам на фона на пламъците и викаха нещо. Горещ полъх повдигна косата от челото му — вятърът се беше обърнал. Искри падаха, съскайки, върху заскрежената трева.

— Бранос! — завика Гауен. — Ставай! Пожар!

Гауен не притежаваше нищо, което би му липсвало, освен наметката си от овча кожа. Той я наметна с една ръка, а с другата задърпа стареца, за да се изправи.

— Хайде — сложи си обувките… — той нахлузи обувките на краката на Бранос и наметна нощната роба върху слабите старчески рамене. Старият бард се ИЗправи, олюлявайки се, но се възпротиви на опитите на Гауен да го завлече към вратата.

— Арфата ми… — момчето едва разбра неясното му мънкане.

— Но ти никога не свириш на нея — поде Гауен и се задави от кашлица. Огънят трябва да бе достигнал и до покрива на тяхната колиба, защото помещението бързо се пълнеше с дим.

— Тръгвай! — каза задъхано Гауен, тласкайки стария човек към вратата. — Аз ще ти я донеса!

На вратата се появи човешка фигура; някой грабна Бранос за ръката и го издърпа навън. Чуха се викове. Но Гауен вече се беше върнал назад. Внезапно пред краката му потече огнен ручей. Подхранваше го въздушното течение от отворената врата. Той се опита да се добере до ъгъла, където под купчина кожи стоеше изправена арфата, но отскочи пред един същински взрив от искри, който сякаш изригна от пода. Скочи отново напред, разпъждайки с ръка парчетата от горящия сламен покрив като мухи.

Арфата бе голяма почти колкото него. Беше и тежка, но Гауен изпита невероятен прилив на сили и успя да я издърпа обратно през пламъците, които вече бушуваха наоколо. В последния възможен момент я изтика пред себе си и сам изскочи от вратата на колибата.

— Глупаво момче — чу се викът на Ейлунед. Лицето й бе оцапано със сажди, косите й — разпилени и рошави. — Не помисли ли какво би станало с Кайлеан, ако ти беше останал в пламъците?