Читать «Повелителката на Авалон» онлайн - страница 39

А сега губеха всичко — за втори път.

Най-сетне звънът на арфата заглъхна. Очите на Кайлеан срещнаха изпълнения с мъка поглед на Гауен. Тя се понамръщи, като че ли се чудеше как се е озовал тук. По-късно, винаги когато си спомняше този миг, единствения начин, по който можеше да опише израза й, беше „удивление“. Още докато я гледаше, тя се поизправи и видимо си възвърна достолепието на Повелителка на Авалон.

— Лейди — очевидно Ейлунед говореше от името на всички останали, — какво ще стане с нас? Ще трябва ли да се върнем в Горския храм?

Кайлеан се озърна. Друидите също бяха вперили очи в нея, с очакване я гледаше дори Куномаглос, водачът им, който бе дошъл на Авалон с надеждата, че тук ще може да води тих и съзерцателен живот — затова ставаше все по-раздразнителен с увеличаването на броя на заселниците.

— Както винаги разполагате с право на избор. Какво искате вие самите? — тонът на Повелителката беше хладен.

Лицето на Ейлунед се сгърчи и за първи път Гауен намери в себе и сили да я пожали.

— Кажи ни! — изхлипа тя.

— Мога да ви кажа само това, което аз възнамерявам да сторя — каза Кайлеан, но този път по-меко. — Дала съм клетва да създам център на древната мъдрост на този свещен хълм. Огънят може да унищожи само това, което е видимо за човешкото око, което е създадено с човешки ръце. Авалон е недосегаем в сърцата ни… — тя отново погледна към Гауен. — Така, както духът се издига триумфиращ над плътта, горяща на кладата, и истинският Авалон не може да бъде задържан в зримия свят на хората. — Кайлеан отново помълча. Думите й като че ли изненадваха нея самата не по-малко от слушателите й. — Нека всеки от вас се вслуша в гласа на сърцето си. Но аз ще остана тук и ще служа на Богинята на този свещен хълм.

Гауен местеше поглед от Кайлеан към околните и обратно към нея. Видя как отпуснатите фигури се стегнаха, видя нова светлина в помътнелите от мъка очи на хората. Сега очите на Кайлеан отново срещнаха неговите и той се изправи, сякаш жрицата го бе призовала на глас.

— Аз оставам — каза Гауен.

— Аз също — разнесе се глас зад него.

Гауен трепна. Зад него се бе изправила Сианна. Очевидно бе наследила способността на майка си да се движи безшумно. Сега се обаждаха нови и нови гласове — обещаваха да започнат да градят отново поселището. Гауен хвана ръката на Сианна и здраво я стисна.

Зимата не бе най-подходящият сезон за строителство. Гауен дъхна към премръзналите си пръсти, за да ги стопли. После се пресегна от покрива на новия Дом на девиците към конопеното въже, което му подаваше Сианна, и започна да връзва следващия наръч слама към дървената рамка. Сианна трепереше. Бузите й, обикновено розови, сега бяха поморавели от студ. Тя му бе разправяла, че в страната на феите времето е или свежо и прохладно като през есента, или меко и топло като през пролетта. Сигурно сама се чудеше на решението си да заживее в света на смъртните.