Читать «Извънземна връзка» онлайн - страница 70

Уговорих си по-голям кредит с продавача на вестници и се сдобих със следобедните издания. Защото в сутрешните нищо не се появи. Но в един от следобедните вестници имаше малка бележка, свряна между материалите за последните модни тенденции.

„ТАКА СЕ ОБЛИЧАТ В ГРАДСКИЯ ЦЕНТЪР

Труп, идентифициран като Гунсалмо Силва по отпечатъците на пръстите и зъбите, беше намерен в ранните часове на утрото на Пето авеню, явно паднал от покрива на сградата, където се помещава «Балтман и Съдружие». Изглежда Силва е бил облечен в черна дамска рокля. Да се чуди човек дали пък това не е току-що зародила се насока в модата.“

Това беше правилната гледна точка за скорошната случка. Вестниците никога не лъжат. И в тези неща, и във всички останали те казват самата истина. Роксентъровци и Медисъновци имат грижата за това!

Почувствах се малко по-добре. Вече не подскачах от тикове и не се налагаше да си стискам устните, за да сдържам тихите писъци, които напираха да изскочат от гърлото ми.

Положението ми беше много трудно. Бях разорен. Хелър ме ограби. А мис Пинч нямаше представа какви са задълженията на касиера.

Но все някак, треперещ, изоставен и самотен, щях да продължа по садистично трънливия път, който някои хора на шега наричат живот.

Нямах кристално кълбо и затова си въобразявах, че поне в този ден не ме дебнат други сътресения.

Грешах!

ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ЧАСТ

Първа глава

По улиците навън виеха сирени. Ако се съдеше по шума, там цареше страхотна бъркотия. Въпреки студа излязох на терасата и се наведох да погледна към Пето авеню.

Военни коли! Обкръжаваха хотела!

Военни полицаи с бели каски и колани изскочиха и поставиха картечница на ъгъла.

Отдръпнах се. Движение на една близка сграда привлече погледа ми.

Снайперисти с бели каски и колани!

И насочваха оръжията точно към тази тераса!

О, Богове — задъхах се аз, — американската армия е открила, че съм извънземен! Хванаха ме в капан! Скоро щяха да бъдат тук!

Припряно се прибрах в хотелския апартамент.

Гръмовен тропот по вратата!

Край, мъртъв съм!

Храбро тръгнах натам, изпъчил гърди срещу куршумите, а духът ми беше паднал в такива пропасти, че вече не ме интересуваше дали ще живея или ще умра. Рязко дръпнах вратата.

Там стоеше едно момче от прислугата.

С тебеширено пребледняло лице.

— Тук ли е мистър Инксуич? — попита то.

Без пари животът не си струваше да се живее.

— Защо пък да не е тук? — отвърнах.

Тряс!

Откъм стълбището, иззад саксиите с палми, от асансьора към мен се втурнаха приведени военни полицаи с насочени автомати.

Отвяха момчето встрани, като че беше парцалена кукла!

Нахлуха край мен в апартамента.

Преобръщаха и трошаха кресла.

Отваряха с трясък врати на гардероби и бани, отскачайки с насочени оръжия, в случай че вътре има някой.

Изстрелваха къси откоси по матраците.

Забиваха цевите на автоматите в дрехите.

Втурнаха се към терасата сред хвърчащи парчета от саксии и заеха позиция, от която контролираха целия терен долу.