Читать «Извънземна връзка» онлайн - страница 155

Сега да проуча какво е станало с фалшификатите. Посочих чантата.

— Както виждам, нямате много багаж. Чух, че са претърсили кораба.

Тя въздъхна.

— Да. Снелц качи големия ми куфар в кораба, но те го взеха. И цялата суматоха беше заради някакви си учебни пособия. Сигурно са се усетили, че липсват, и ми изчетоха дълго конско колко незаконно било да разкриваш, че си от друга цивилизация. Твърде неразумни хора. Аз нали не съм от военните! Но не това ми е проблемът. Отнеха ми всички хубави дрехи, които Джетеро ми подари. И нямам нищо свястно за срещата с него. Не бива да ме вижда такава! Но ти ще ми помогнеш да си намеря дрехи, нали така, Солтан?

— Разбира се — отвърнах. А вниманието ми беше приковано във фалшифицираните императорски заповеди, които й дадох. — Нещо друго ценно имаше ли в онзи куфар?

— Не.

— Говоря за императорските документи… нали знаеш…

— О, не се тревожи, Солтан. На сигурно място са.

Ясно. Сигурно ги носи под дрехите. Ще се заема с това по време на операцията.

— Не сте казала на никого за тях, нали?

— Естествено, че не съм — укорително произнесе тя, — нали ти обещах. Дори на Джетеро не споменах за бъдещото му назначение при Императора, нито за обещанието да ме амнистират. Нали не мислиш, че бих нарушила дадената дума?

— Разбира се — успокоих я. Вече чувствах, че овладявам положението. — Но хайде, вие горите от нетърпение да отидете при Джет. Ще ви подготвим бързо. Елате с мен.

Взех кутията със следящите устройства, върху която нямаше никакви обозначения, също шапката и палтото си и й махнах да ме последва.

Тя взе малката си чанта и тръгнахме по тунела.

Отбихме се в гардеробната. Фотографът вече ни чакаше. Връчих му подпечатаната заповед за паспорта, билетите и джобните пари, а той ми ги предаде.

Графиня Крек тръгна покрай редиците окачени дрехи. Но фотографът привлече вниманието й, помоли я да застане пред бяла стена.

Тя не подозираше какво предстои, защото камерата в ръцете му не приличаше на никой познат за нея вид. Но когато той вдигна апарата пред лицето си, тя изведнъж се сети.

— О, не! Само не снимка! — викна тя. — Толкова зле изглеждам!

Твърде късно. Той вече беше щракнал. Втурна се навън.

Докопах една рокля. Синя на големи бели цветя.

— Това пък какво е? — попита тя с лек ужас в гласа.

— Местно облекло — отвърнах. — Трябва да приличате на тукашна жителка. Припомнете си Космическия кодекс, който са ви прочели.

Тя изумено разглеждаше роклята.

— Нима искаш да ми кажеш, че хората тук нищо не разбират от облекла?

Прикрих ликуването си, колкото можах. Посочих й кабинката за преобличане.

— По-бързо, по-бързо. Хората чакат. Хелър е на половин ден полет оттук и трябва да поемате натам.

Тя с нежелание влезе в кабинката и смъкна куртката от раменете си.

Намерих опърпана женска пелерина с качулка. Цветът беше кафяв, на петна. Намерих и воал. Но не открих обувки или чорапи. Тя нали носеше космонавтски ботуши. Нека си ги носи.

Излезе, облечена в роклята. Беше висока един и седемдесет и пет, а роклята беше шита за по-дребна жена. Мнението й за дрехата беше недвусмислено изписано на лицето й.