Читать «Извънземна връзка» онлайн - страница 150

Шеста глава

Започнах да обмислям как точно ще посрещна новодошлите и как ще убедя графиня Крек да се остави да й имплантираме следящи устройства като онези в Хелър.

Щеше да бъде много рисковано. Най-искрено ви казвам истината — всеки досег с графиня Крек по степента на риска се равняваше на разходка по външния корпус на космически кораб по време на полет! И то без осигурително въже!

Най-грижливо подготвих плановете си и след като се убедих, че нищо не съм пропуснал, заех се с подготовката.

На първо място самият аз трябва да изглеждам внушително. Това щеше да придаде необходимия авторитет на казаното от мен.

Скрита в тайната ми канцелария, униформата ми се беше намачкала до безобразие. Поизтърках я в мивката и я изсуших пред електрическото отопление. Изведнъж се сетих, че знакът за моя ранг отдавна се затри някъде. Нямах и знак за предишния си Ранг Х, но и без това не можех да се излагам с такова доброволно понижение.

Повървях замислен. Излязох във вътрешния двор и се огледах. Беше следобед и, разбира се, колата на Утанч не беше тук. Постъргах с нокът на вратата на нейната стая. Никакъв отговор. Късметлия съм! Момченцата бяха излезли с нея, както често ставаше напоследък.

След като отворих с шперц, влязох в стаята. Стори ми се същата като преди, но с два махагонови гардероба в повече. Те също се оказаха заключени, но това не беше препятствие за мен. В единия от тях издърпах някакви малки чекмеджета. Точно каквото подозирах. Бижута. Богове, тя честичко беше навестявала „Тифани“!

Изумруденият медальон, който я бих видял веднъж да носи, си беше на мястото. Всъщност не беше знак за ранг, но с точно какъвто камък ми беше нужен и достатъчно пищен.

Не исках да се застоявам, за да не рискувам. Не намерих „ухото“, което преди пъхнах под един килим, твърде миниатюрно беше. Измъкнах се.

Дотук добре.

В своята стая окачих на колана си зашеметяващ пистолет, пъхнах и два бластера по джобовете си. Окачих специалния нож от Отдела на ножовете зад врата си. Провесих контролната звезда за екипажа от антиманко на верижка. И вече подготвен, тръгнах по тунела към хангара. Просто не беше уместно да се движа сред тези хора невъоръжен.

Наоколо не се мяркаше никой.

Отдавна не бях идвал насам. Двата кораба-оръдия си бяха на местата. Влекачът събираше прах, изправен на опашката си. Тук-там още по някой кораб и камари товари.

Мярнах движение в един ъгъл. Вгледах се напрегнато. Що за чудат кораб! Нещо като купол, заприлича ми на камбана. Там беше антиманкото капитан Стаб в работни дрехи. Видя ме. Тръгнах към него.

— Значи дойдохте да разгледате малкия красавец — каза той. — Най-великото пиратско возило, измислено някога!

Това беше линейният скачач, който Стаб сглобяваше. Никак не беше малък! Накачени по стълби, другите антиманко проверяваха абсорбо-покритието на корпуса с различни лъчи, за да установят има ли радарно отражение.

— Всичко е готово — уведоми ме Стаб. — Още преди две седмици, но тия тук все ми разправяха, че сте зает. Кога ще отскочим да изтърбушим някоя банка?