Читать «Извънземна връзка» онлайн - страница 136

Докато се сапунисвах, хрумна ми, че не знаех истинското име на таксиметровия шофьор. И викнах през шума на водните струи:

— Знаеш ли, никой досега не ми е казвал името ти.

— Ахмед — викна той в отговор.

— Не, не — напъвах се аз. — Знам ти турското име. Исках да кажа — истинското ти име.

— О, това ли. Деплор.

Деплор ли? На модонски език означава „съдба“.

Тепърва щях да имам поводи, за да си припомням това. Но в момента повече ме занимаваха затрудненията да се сапунисам въпреки новите си телесни части. Надявах се панталонът да не ме стяга. Това нещо беше толкова голямо!

ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ЧАСТ

Първа глава

Въпреки загрижеността на таксиметровия шофьор чувствах се прекрасно. Прекосих поляната пред вилата с пружинираща стъпка, озъбен както винаги за пред прислугата.

Сметнах, че е под достойнството ми да заповядам пренасянето на кашоните, и оставих това на шофьора. На свой ред той строи Карагьоз и още неколцина от мъжете, подредиха се като при гасене на пожар и твърде скоро спалнята ми заприлича повече на склад, отколкото на жилище. Поне щях да посрещна финансовата си гибел, облечен според последните прищевки на модата.

Преди да си тръгне, таксиметровият шофьор поспря до мен във вътрешния двор.

— Това ще ви стигне, докато траят студовете. И не забравяйте да се обличате по-топло. Но щом наближи пролетта, тези дрехи ще бъдат прекалено топли, затова още сега ще подгоня „Магазин Гийси“ да започне работа по пролетния ви гардероб.

Имах предчувствие, че щом наближи пролетта, аз отдавна ще съм изстинал труп в гробищата, където заравят хората, убити от отделите за неизправни длъжници в кредитните компании. Но го оставих да си мечтае. Той все пак се грижеше за мен, макар и според собствените си разбирания.

— И увивайте врата си с онези вълнени шалчета — напомни ми той. — Гледайте да не си мокрите краката.

Отиде си.

Звукът от затварянето на външната врата сякаш послужи като сигнал да се отвори вратата към стаята на Утанч. Стоях и размишлявах как да вляза в спалнята си. Чух как някой ахна. Обърнах се.

Утанч. Гледаше шапката от каракул. Взираше се в палтото от меча кожа. После се втренчи в лицето ми, което поне частично се виждаше зад гънките на яката.

— Ох! — каза тя с нещо, което определих като облекчение. — Това си бил ти!

— Току-що се връщам от болницата — обясних.

— О, там ли си бил? А защо си позволяваш да идваш тук и да плашиш хората до смърт? Отначало си помислих, че си комисар или някаква друга важна клечка.

Нещо в тона й ме жегна.

— Утанч — казах й, — трябва да си поговорим с тебе за кредитните карти.

— Ха! — възкликна тя. — Ето че пак побесняваш за най-малката дреболия!

Беше красива, застанала на вратата в бяла сатенена роба, обшита с перли, купена от „Сакс“ на Пето авеню. Наистина я обичах. Но освен всичко друго тя постави и лявото, и дясното ми стъпало над ръба на Гроба за неизправни длъжници.