Читать «Извънземна връзка» онлайн - страница 127

През следващите осем дни забелязах само една промяна — снежната виелица, от която дървото побеля за около денонощие. После вятърът постепенно отърси снега от клоните.

Започвах да вярвам, че ще прекарам остатъка от вечността, увиснал в течността, без никакви усещания, откъснат от целия свят, ако не броя попхитовете и камилския фураж. Някъде в друг свят арабите се биеха с араби, а майките купуваха стрихнин.

Но една сутрин, тъкмо когато свиквах с живота си в „Занко. Модел 16 Свръхскоростен“, на това внезапно и стряскащо бе сложен край.

Шеста глава

Според студеното слънце зад прозореца беше единадесет часът преди обяд.

Влезе Прахд.

Следваха го двама санитари и количка, натоварена с инструменти, газови бутилки и маски.

Дрънченето проникна през звуците на „Ти си моето чудовище“. Завъртях очи, уплашен от ненадейното нашествие.

Прахд махна слушалките от главата ми.

— Дойдох да ви извадя — каза той.

Протегна дясната си ръка.

Санитар пъхна анестезираща маска в нея.

— Но… — започнах.

Маската залепна за лицето ми и аз се отнесох.

Дойдох на себе си след не повече от две секунди, така ми се струваше.

Бях проснат на легло. В друга стая. Бяха метнали чаршаф върху мен. И под него, и над него бях вързан с ремъци. Не можех да помръдна крак или ръка, нито да се надигна.

Направили са ми още нещо! Бях сигурен. Но не, нали нищо особено не може да се случи за две секунди.

Обърнах глава. Мъждивото слънце беше слязло ниско. Значи са минали повече от две секунди. Преди беше единадесет сутринта. Сега сигурно наближаваше три следобед. Предостатъчно време да ми направят още нещо гнусно!

Установих, че съм способен да свивам нещо в края на ръцете си. Успях да зърна длан. О, Богове, благодаря ви! Не бяха плавници. Имах пръсти! Можех да ги движа и да ги контролирам. Не бяха фалшиви. Бяха си моите.

Някъде в другия край на леглото усещах платнените ремъци. Размърдах и този крайник. Чаршафът леко се надигна. Едва не си изкълчих врата, но видях пръсти на крака си. Свих ги. О, слава на Боговете, не бяха копита! Моите си пръсти! Опитах и с другия крак. Пръсти и на двата! Благодаря ви, Богове!

Дрънчене до вратата.

В стаята се появи количка с храна, бутана от сестра Билдирджин. Цялата й униформа беше колосана и сякаш поскърцваше. На лицето й цъфна усмивка. Дали долавях нещо лукаво в нея?

— Какво ще кажеш за една малка закуска? — попита тя.

ЗАКУСКА! Богове, значи те са ме обработвали още цели двадесет часа! Погледнах храната подозрително. Ами ако са ми направили козе шкембе? Имаше ли сено на количката? Не, само две сварени яйца и чаша кафе. Но това не уталожи страховете ми. Знаех, че все нещо са ми направили.

Тя не ми позволи да използвам ръцете си, което вече беше достатъчно съмнително. Нахрани ме с лъжица, а кафето си изпих през сламка. И през цялото време тихо си мънкаше някаква песничка. Познах я — „Ти си моето чудовище“. О, Богове, какво са ми сторили?