Читать «Врагът отвътре» онлайн - страница 175

Имаше голяма колона с надписи. На най-горния нищеше:

Беше последван от списък ца списания, които се помещаваха в сградата: Слайм, Трайп, Риф-раф, Дърт Ишострейтид и Мисфорчън.

Въздухът в залата беше замъглен и плътен. Миришеше на нещо като марихуана или опиум. Край ни минаха няколко човека с превързани очи. Тези, поию ги водеха, също бяха с превързани очи.

Продължихме нататък през обширната зала. Видях многобройни окачени надписи:

Отвориха се няколко врати: „Завеждащ клеветник“, „Редактор по вулгарността“, „Главен перилник“.

Но ние не тръгвахме към нито една от тях. Като разделяхме кълбата дим, стигнахме до една огромна врата в края на залата. На нея пишеше:

Бери направо нахълта. Там, където трябваше да е бюрото, имаше кушетка. На нея нямаше никого.

Усетих, че някакви светлини просветваха на стената отсреща вдясно от мен. Видях органистка, разположена на голям конзолен орган. Беше жена на средна възраст, облечена във фрак — пълно мъжки вечерно облекло с бяла вратовръзка. Тя свиреше см сложни жестове по клавишите на органа. Но не а чуваше никаква музика.

Забелязах, че широката панорама от картини на стената проблясваше в ритъм със свиренето. Тя не свиреше музика, а картини!

Погледнах ги. За да ги видиш, трябваше да се дръпнеш назад. Бяха толкова големи. Стената представляваше непрекъснато сменящ се проблясващ монтаж във всички цветове. Картините бяха на мъртви тела, катастрофирали влакове, разбити самолети, убити деца и гробове. И през всичко това непрекъснато течеше ритмично кръв и разложение. Симфония на бедствията. Доста затрогващо, помислих си.

Бери се приближи към жената. Каза:

— Махай се.

Тя с ужас запротестира:

— Но как, не можеш да измисляш въображаеми картни, ако нямаш материала пред себе си?

— Чупката — каза Бери.

Тя вдигна жезъла и цилиндъра си, крайно засегната. Измърмори нещо за хората, които не носят души на истински репортер. Но един последен поглед към лицето на Бери я накара бързо да излезе от стаята.

— При собственика на издателството ли сме дошли — попитах аз.

— О, не — каза Бери. — Той е пристрастен към ЛСД и винаги отсъства, защото поддържа връзка с Психиатъра си. Тук е винаги празно, така че го използваме за срещи.

— Значи притежаваме това място?

— Какво? И да наследим всичките му кирливи ризи? Не би ми се искало. Седни, Инксуич, и ще те уведомя.