Читать «Планът на нашествениците» онлайн - страница 89

— За мене ли е? — попита тя.

— Той така ми каза, графиньо.

Тя замаяно сложи пакета на бюрото си и го отвори. И застина, загледана в него. Накрая въздъхна „Ооооо!“ и притисна длан към гърдите си. Тя гукаше!

Преместих се, за да виждам по-добре. Бомба ли беше? За да може тя да избяга?

Графинята взе нещо от пакета. Втурна се към огледалото и нагласи нещото пред себе си. Каза „Ооооо!“, върна се тичешком при пакета, взе нещо друго и пак литна към огледалото…

Надписаната картичка се плъзна и падна на пода. С подпис „Джет“.

О, богове! Той й подаряваше дрехи. А да подариш на неомъжена жена дрехи означаваше само едно — явно ухажване. Неприятности, казах си аз, вие май сте ми научили адреса!

След първоначалната бъркотия се оказа, че пакетът съдържа три прилепващи към кожата еластични костюма, последният вик на модата. Единият в блестящо черно, вторият в ярко алено, третият в лъскаво сребристо. Към всеки имаше чифт ниски еластични обувки с изрисувани малки цветчета и лента за глава, също с цветчета, за да подхожда на обувките. Невероятно женствени дрешки. Но за графиня Крек?

Просветна ми. От цялата ми лекция за нея Хелър може би чу само едно — че тя нямаше дрехи!

Да му го „бибип“! И да „бибип“ Снелц! Взводният командир бе изпратил само за това някой от стражите си чак до града, и то преди зазоряване. Мирно спящият Хелър е изскочил през вратата броени секунди след като излязох аз!

Тя танцуваше в средата на залата, притиснала сребристия костюм до гърдите си.

После се понесе към бюрото, намери картичката на пода, сега пък притискаше нея.

Погледнах си часовника. Олеле, закъснявахме с обучението му тази сутрин. Бързо се запътих към изхода.

— Не, не! — извика графиня Крек. — Дай ми двайсетина минути, преди да го доведеш тук. Трябва да се изкъпя и да се облека!

Още тогава в мен се закълби злокобно предчувствие, че всичко това ще свърши с ужасна катастрофа. Сега ми се иска да се бях вслушал в опасенията си. Правилни бяха!

Глава втора

Намерих Хелър в стаята, изтегнат в едно кресло с притворени очи, толкова лениво отпуснат, че чак не беше за вярване. В този момент очевидно „Мисия Земя“ беше последната му грижа. Допълнителните материали за четене, които му дадох, бяха струпани в безредна купчинка. Спокойна, но печална музика се лееше от „Домашния екран“, различих и някаква певица. Любовни песни!

Ако нещо може да нарани чувствителния ми слух, това са пронизителните тонове на ехо-оркестър и трептящото, ридаещо сопрано на изпълнителка на любовни балади. Отгоре на всичко те си боядисват лицата в черно в знак на „несподелена любов“ и от тръбичките, прикрепени до очите им, тече червена течност — кървави сълзи. Всички песнички според мен са долнопробни:

„Тъй се стопи радостта ми, потънах в скръб, що ме отнесе в дълбините на страданието. И с последния си дъх аз пак ще зова смъртта. И зестра ще ми бъде саванът погребален.“

Направо да повърне човек!

Значи така си представяше Хелър енергичното захващане с изпълнението на мисията!