Читать «Планът на нашествениците» онлайн - страница 87

Заместник-комендантът се изниза с подчинените си. Шепнеха си и уплашено я поглеждаха през рамо.

Графиня Крек струпа купчина отпадъци и я изсипа в кутия, която подритна към асансьора. Пееше си! Без думи, само мелодията на пошличка балада.

Нейните хора и техниците бяха към края на работата си, защото се движеха двойно, дори тройно по-бързо. Очите им току се стрелкаха към нея, докато припряно придаваха блясък на цялото място. Бяха ужасени от промяната в нея.

И аз прекалено силно се страхувах, за да я доближа. Предположих, че се е побъркала окончателно. Кой можеше да каже какво би направила след миг! Нали по високите плата над Кабар казват: „Лепъртиджът не си губи зъбите.“

Честно казано, макар и да нямах никакво време, не смеех да говоря с графинята. Ломбар беше далече, високо в кулата си, а Крек стоеше насреща ми!

Подчинените й вече нямаше какво да правят. След малко се отдръпнах в един ъгъл. Сигурно движението привлече вниманието й.

Тръгна към мен с танцова стъпка.

— О, Солтан, толкова се радвам да те видя!

И ми се усмихна приветливо. Тази усмивка ме довърши. Близо до стената видях голямо тапицирано кресло, съвсем ново. А над него бяха монтирали нова светлинна плоча. Пред креслото забелязах и ниска маса с още едно кресло от другата й страна. Току-що създадено уютно ъгълче. Дотътрих се до креслото и рухнах в него.

Тя се обърна и огледа цялата зала. Плясна с ръце. Онези четиридесет мъже моментално впериха погледи в нея.

— Мисля си — каза графиня Крек, — че за днес стига. Свършихте добра работа. Всички сте много потни, затова вървете да си изперете дрехите и да се изкъпете. И понеже сте на крак от полунощ — тя поспря и се усмихна весело, — свободни сте за днес!

Същия ефект бихте постигнали, ако насочите към тези хора бластерно оръдие. От незапомнени времена никой не беше чувал за подобно събитие в Спитеос. Спогледаха се. Озърнаха се към вратата — дали пък вече не са дошли взводовете за разстрел? Пак я погледнаха. От години работеха за графиня Крек. Не разбираха. Тя се засмя.

— Хайде де, бягайте!

Ужасени, те се пръснаха към изходите и се изпариха.

Тя се завъртя и тръгна към мен. На половината път усмивката й изчезна, а очите й блеснаха!

Знаех си. Нямаше как да продължи тази промяна. Нали това беше графиня Крек! Свих се в очакване на удара.

Ръката й ме сграбчи и ме изтръгна от креслото като кука на товарен кран. Захвърли ме на пода.

После направи нещо абсолютно идиотско. Свали парчето плат от главата си и грижливо изтри седалката на креслото, сякаш аз го бях изцапал. Погледна ме свирепо.

— Това кресло не е за тебе! Това — тя посочи малката гарнитура от двете кресла и масичката — е подредено за Джетеро!

Но веднага омекна, засуети се да доведе композицията до съвършенство и постави на масичката няколко книги и машина за езиково обучение. После ласкаво потупа креслото.

Отново беше самата любезност. Дойде при мен, докато се опитвах да си събера костите от пода. Но в очите й проблясваше някаква скрита мисъл.