Читать «Планът на нашествениците» онлайн - страница 41

Огромният страж се изправи толкова припряно, че замалко да събори тигана с яденето си. Старателно застана в стойка „мирно“ и скръсти ръце на гърдите си в общоприетия военен поздрав!

Не беше предназначен за мен. Хелър небрежно вдигна ръка в отговор на приветствието и дори за миг се усмихна приятелски. Чудовището също му се ухили!

Дотогава не бях виждал страж от Спитеос да поздравява или да се усмихва. Изпитах суеверен страх, сякаш ми се беше явил призрак насред горски храм — виждате нещо и същевременно знаете, че е невъзможно, свръхестествено. Бързо набрах името си на регистрационната машина и се измъкнах оттам със затворника.

В горните етажи на Спитеос има стаи, отделени за офицери от апарата като мен. Неугледни и без прозорци, те все пак предлагаха някои удобства, включително и баня. Използвах моята твърде рядко, но в нея имаше всичко необходимо.

Формално погледнато, като отвеждах Хелър в моята стая, аз го изкарвах от затвора, но сметнах, че последните заповеди на Ломбар ми позволяват това.

За да съм сигурен, че и двете противоречащи си заповеди ще бъдат изпълнени, оставих затворника в една ниша до входа за транспортните тунели и без да ме чува, се обадих в „Лагер Твърдост“. Стражата там се състоеше от истински войски на апарата. Намерих офицер и уредих един взвод денонощно да се сменя, наблюдавайки моята стая и околните коридори. Недвусмислено заповядах да се държат така, сякаш пазят затворника от външно нападение, а всъщност да предотвратят евентуалното му бягство. Използвах името на Ломбар, за да се поразмърдат, и се забавих достатъчно по тунелите да имат време да се настанят по местата си.

Влязохме в голата стая. Отворих едно чекмедже и предложих на Хелър да си вземе спрейче само и само да забрави за вонята на затвора. Тя проникваше дори и на тези етажи. Но той поклати глава.

— Имам нужда от баня.

Показах му тясното помещение с вана, порових в шкафа и измъкнах леко опърпана нощница. Той свали обувките и панталона си и аз ги напъхах заедно с блузата в шахтата за отпадъци — бяха безнадеждно съсипани.

Хелър пусна душа, а на мен ми хрумна нещо.

— Знаеш ли — казах, отваряйки спрейче под собствения си нос, — можеше да направиш опит за бягство, когато вдигна взривострела. Ти беше въоръжен, а аз бях беззащитен. Би могъл да ме използваш като заложник…

Той се засмя — много приятен, непринуден смях. След малко, докато се търкаше упорито, каза:

— И да си пробивам път с бой през заредени с електричество порти, въоръжени стражи, минирани проходи и бластери на изхода? После да мина със сила през „Лагер Твърдост“ и да се влача двеста мили по Голямата пустиня? Голяма тъпотия! Абсолютна лудост би било да го направя. Сигурен съм, че апаратът не би допуснал някой да се изтръгне жив от Спитеос!