Читать «Планът на нашествениците» онлайн - страница 3

И когато през 1634 г. „Истинска история“ на Лукиан била преведена на английски език, сатириците тръгнали към Луната, за да установят там своя база. Някои казват, че оттам била изстреляна и научната фантастика.

„Пътешествия до Луната“ на Сирано дьо Бержерак (публикувана през 1657 г. под заглавието „Другият свят“) била не само социална сатира, но и за пръв път предложила ракетите като средство за пътуване из Космоса. На свой ред сатиричното произведение на дьо Бержерак подтикнало Суифт да напише „Пътешествията на Гъливер“ (1764), където освен странните герои, олицетворяващи различни части на обществото, виждаме летящи градове и двата спътника на Марс — много преди да бъдат открити от науката.

Даниел Дефо използвал пътешествието до Луната като сатирично средство в „Обединителят“ (1705), публикуван четиринадесет години преди неговия „Робинзон Крузо“.

Едгар Алан По толкова усърдно описал подробностите на пътешествие до Луната в „Невероятните приключения на Ханс Пфал“ (1835), че според някои точно тази творба убедила Жул Верн — правдоподобието е пътят към успеха. „От Земята до Луната“ на Верн се появила през 1865, а Хърбърт Уелс публикувал „Първите хора на Луната“ през 1901 година.

Научната фантастика най-после станала факт, отчасти благодарение на сатириците, които й утъпкали пътя.

Между другото те отвеждали читателите си на други планети много преди утвърдените родоначалници на научната фантастика. Майсторът на сатирата Волтер, чийто „Кандид“ (1759) е най-яркият образец на „сатура“, в „Микромегас“ описва гигант от планета, обикаляща около звездата Сириус, който посещава първо Сатурн, после и Земята. Гледайки отгоре нашата планета, жителят на Сатурн, придружаващ гиганта, заявява: „Мисля, че на Земята няма живот, защото не вярвам разумни хора да се съгласят някога да живеят на такова място.“

Когато пътешествията в Космоса се оказвали недостатъчни, винаги било възможно да се пътува във времето. Хърбърт Уелс използва тази възможност в „Машината на времето“ (1895), за да направи някои сатирични сравнения с класовата структура на Англия. Дори римляните измислили нещо като пътуване във времето. Марк Теренций Варон (около 116–27 г. пр. н.е.), последовател на Манип, много преди Рип Ван Уинкъл описал как заспива и се събужда в Рим след петдесет години, а това му позволило да направи своя сравнителен коментар за тогавашното общество.

Разбира се, винаги е съществувал и „вътрешният космос“, започващ на сантиметър зад действителността и свършващ някъде в другия край на въображението. Каквито и да са причините за това, когато се появила самостоятелно през ХХ в., научната фантастика отбягвала пресичането на тази граница. Машините господствали в нея, човекът не бил нищо повече от някакъв вид машина и научната фантастика се подчинявала на правилата. Затова през 1938 г., когато Джон Кембъл ме покани да пиша за неговите издания, аз реших да направя нещо, за да променя положението — да пиша за хората и техните възможности.

Човекът и неговият стремеж към знания винаги са ме интересували най-много, затова и първият ми разказ („Опасното измерение“) беше за един тормозен от жена си философ, който открива, че пространството не е нищо повече от идея, от мнение за съществуването на измеренията му. Той разбира, че неговата представа не се определя от пространството наоколо. Всъщност е точно обратното. Е, за един типичен западен ум от ХХ век тази идея е доста смела. Не казах на Джон, че тя е стара като самия Буда, и се въздържах да коментирам още някои съмнителни въпроси — като времето например. Освен това той вече си имаше предостатъчно проблеми, защото собствениците му заповядаха да публикува всичко, което напиша. Затова се задоволих да придам на разказа леко сатиричен оттенък и добавих малко хумор, за да се преглъща по-лесно.